— Наистина ли сте толкова сигурна, че съм играл роля? — прошепна той и изчезна като вятър.
Не го изпратих с поглед. Внезапно множество неочаквани въпроси затрупаха мозъка ми.
Глава седма
Първият и най-важен въпрос, занимаващ ума ми докато се преобличах за вечеря, бе защо започнах изобщо това представление в сладкарницата. Във всеки случай не изпитах никакво съжаление. Не се бях родила на този свят, за да прекарам живота си като монахиня. Не бях склонна също и да продължавам до безкрай безличното си съществуване на платена компаньонка.
Вторият въпрос се отнасяше до Уорън Слоун: Какво ли ставаше в душата на този човек? Ясно бе, че се включи чудесно в играта, но какво ли целеше с репликата си на сбогуване? От мен той нямаше какво да спечели. Освен ако, разбира се, не бе искрен; нещо, което изглеждаше крайно неправдоподобно, защото щеше да означава, че се интересува от мен като жена. Нека не прозвучи като фалшива гордост, но ако е било така, от мен той нямаше да получи взаимност.
Запитах се какво ли е мястото на Дамарис в цялата мозайка. На какво се дължеше вниманието, което й оказваше Слоун? Или я ухажваше искрено (не можех да й пожелая нищо по-добро, макар че съществуваха и някои рискове), или я използваше, за да осъществи някакви свои нечисти цели; второто ми се струваше по-вероятно. Ако всичко това отговаряше на истината, какво ли тогава очакваше от мен? Може би в мое лице виждаше сладкия десерт към основното ястие — колекцията Калхън? Тази мисъл ме подразни, още повече, че с държането си самата аз окуражих Слоун.
— Хайде, Вини, не се превземай! Всъщност ти бе приятно, нали?
Затегнах връзките на корсета, облякох си някаква безлична старомодна рокля и се отправих надолу в лошо настроение. Дамарис вече ме очакваше.
За щастие тя не бе забелязала отсъствието ми, а и в момента възбудата ми убягна от вниманието й. Двете с Марина все още не можеха да постигнат съгласие по подготовката на дебюта и приятелката ми изглеждаше направо изтощена.
— В крайна сметка — започна Марина с хладен глас, — балът се провежда заради теб, скъпа. Питам се, имат ли смисъл всички тези усилия, щом като не проявяваш и капчица въодушевление.
— Прости ми — изтръгна се от устата на Дамарис. — Знам, че ми мислиш доброто. Недей да считаш, че съм неблагодарна. Само че…
Само че какво? Загубихме си целия следобед с шивачката, само и само да изберем подходящ модел. През цялото време обаче ти не пророни нито дума. Умряла котка да беше, щеше да прояви по-голям интерес. Ако не поръчаме бързо тази рокля, ще закъснеем.
— Нека татко да избере нещо подходящо — предложи Дамарис тихо. По лицето на Рос се изписа досада.
— Виж какво, Марина, съвършено безсмислено е да обръщаме къщата с главата надолу заради някакъв си бал, след като детето дори и не го желае. Съгласен съм да организираш това празненство, щом като смяташ, че е важно за Дамарис. Но ще те помоля да ми спестиш подробностите.
— Разбира се, скъпи. Искам само Дамарис да бъде достойна за теб. Двете с мис О’Шонеси цял следобед й показвахме плат след плат, модел след модел, но тя не обели нито дума. Не мога да разбера как е възможно човек, прекарал шест години в Европа, да бъде толкова плах и стеснителен.
— Лельо Марина — обади се Дамарис спокойно, — роклите, които ми предлагаш, биха ти стояли прекрасно. За зла участ обаче аз не съм като теб. Или като мама. Наистина положих усилия, но сега вече не мога. Прости ми, татко, знам, че си ужасно разочарован от мен, но съм вече на края на силите си. — Тя се изправи, независимо че тъкмо поднасяха десерта. — Моля да ме извините.
Излезе от стаята с неуверени крачки, а аз останах като прикована на стола си — просто не знаех как да се държа в този момент. Не след дълго отнякъде до нас достигнаха звуци на арфа; очевидно Дамарис искаше да остане насаме със себе си.
Марина повдигна многозначително рамене.
— Рос, скъпи, наистина съжалявам. Направих каквото можах, но в нея просто няма огън, липсва нужното излъчване. Понякога се питам как изобщо ти и Изабела сте създали такова безцветно копие?
При тези думи в мен се надигна гняв.
— Трябва ли да се гледа на нея като на копие? — чух се да питам. — Нима Дамарис не може да прилича на самата себе си?
Сякаш и двамата бяха изненадани, че все още съм там. Марина се обърна към мен с театрален жест на отчаяние.
— Тъкмо за това става въпрос, мила. Кажете, какво представлява самата тя? Просто клетото пиленце все още не може да хвърка. Нали ти казах, Рос? Трябваше да остане поне още една година в Италия.