— Семейството живя достатъчно дълго разделено. Не забравяй, че Италия все пак не е наша родина, Марина. И освен това мис Стантън е тук, за да предаде на Дамарис чувство за сигурност. А сега искам да пия кафе.
Очите на Марина засвяткаха гневно, но все пак се приведе смирено над чашите. Помислих си, че е време да се оттегля. Ако си тръгнех обаче, приятелката ми щеше да остане без застъпник.
— Дамарис е права — започнах смело. — Съвременните рокли не й стоят добре. Мисля, че вие, с вашия художествен усет, добре разбирате какво искам да кажа, мистър Калхън.
— За зла участ — намеси се Марина сухо, поднасяйки кафето, — за зла участ ние живеем в 1874 година. Дамарис просто не може да се облече като Пролетта, независимо че този стил подхожда на бледото й лице.
— Защо не? — възкликнах. — Може Ботичели и да не е най-доброто решение, но сигурно ще открием подходяща рокля на някоя ренесансова картина. В Ню Йорк, например, за тържествени случаи често шият рокли по старинни образци. — Това сведение бях почерпила от светската хроника на вестника. — По този начин притежателките на роклите показват, че изкуството не им е чуждо.
Рос Калхън се загледа пред себе си и по устните му пробяга язвителна усмивка. От библиотеката все още звучеше арфата и жалният глас на Дамарис:
Музиката ме окуражи и затова си позволих да попитам:
— Защо за Дамарис не се изработи рокля като на Ла Бианка?
— О, сигурно ще й отива — отвърна Марина с тон, който не можах да разтълкувам недвусмислено. В замяна на това обаче много ясно видях погледа й, отправен към Рос над дългата, огледално гладка маса. Не мога да кажа точно какво се криеше в него. Може би някакво предизвикателство? Или заплаха? Ясно бе едно — тя му обяви война.
— Не и тази картина — отсече Рос, — някоя друга. Ако искате, може да се поровите из картините в хранилището. Ще разпоредя да отключат таванския етаж. А иначе Марина е права — ще й отива.
И стана така, че прекарах целия следващ предобед в пещерата на Али Баба под покрива. За моя радост Дамарис също прояви интерес към моя план.
— Трябва да се посъветваме с Уорън. Той наистина притежава усет към тези неща.
Поканихме и Марина да се присъедини към нас, но тя отказа високомерно.
— Ако намерите нещо, пратете слуга да ми го донесе. Аз ще реша дали е подходящо или не. — При тези думи повдигна полите си така, сякаш се опасяваше да не се изцапат в прахта.
Дамарис, Слоун и аз се изкатерихме по стръмната вита стълба до четвъртия етаж, придружаваше ни и Леонардо, който подскачаше отпред с весело вирната опашка. На едната страна на тесния коридор имаше редица стаи за прислугата, а на другата една от вратите стоеше полуотворена — очевидно Рос бе изпълнил обещанието си. Леонардо тутакси се вмъкна вътре, разчитайки на богат миши улов, а ние последвахме Дамарис под нисък свод и се озовахме в дълго помещение с полегати стени.
— Помислих си, че гледката ще ви направи впечатление — рече Дамарис сухо.
— Мило дете, думата „впечатление“ е твърде слаба, аз съм просто поразен. — Цялата стая бе изпълнена с картини — някои от тях висяха плътно една до друга на вертикалната стена, други си стояха все още в сандъци и опаковки, отрупани с чуждестранни печати. Много платна бяха опрени в рамки и без рамки, реставрирани и напукани. Дъхът ми спря от това изобилие на картини. Съзрях един Веронезе, чиято репродукция бях виждала вече, един Тициан и още едно платно, според мен творба на Рембранд. Повечето картини бяха от италиански майстори.
Слоун забрави напълно целта на пребиваването ни в хранилището и се отдаде изцяло на своята професионална страст. Той тръгна из стаята, като се спираше пред всяко отделно платно и наблюдаваше картините с присвити очи. Отвреме — навреме изваждаше своето увеличително стъкло и детайлно оглеждаше техниката на рисуване и отенъците на човешката кожа. Лично се почувствах направо смазана от съкровищата, открили се пред очите ми, но въпреки всичко се заех методично да търся подходящ образец за роклята на Дамарис, пробивайки си път през купищата платна. Понякога между редиците внезапно изникваше опашката на Леонардо, за да изчезне още в следващия миг зад поредната купчина. Дамарис се движеше пред мен и само плъзгаше поглед по картините. Най-накрая тя седна омаломощена и ме изгледа разочаровано.
— Не е тук.
— За какво говориш?
— За втория портрет на Ла Бианка, картината с другата огърлица; разказвах ти за нея, нали, Вини. Не съм я виждала, откакто сме се върнали. Помислих си, че е оставена тук. Защото татко не би я продал никога. — Тя затананика отново своята балада. Започвах вече истински да се дразня от тази песен.