— Няма никакво значение. Нали баща ти каза да не се обличаш като Бианка.
— Да, мама веднъж се облече като нея, а той не иска нищо да му напомня за нея. — Дамарис продължи бавно напред, пеейки си тихо: — Ръка в ръка те сплели в танц, що свързва любовта със смъртта.
Реших, че е крайно време вече умът й да се заеме с други неща.
Прегледах отново малката купчина картини, които бях отделила настрана.
— Какво ще кажеш за тази тук? — Бе неголямо платно от школата на Веронезе, което изобразяваше момиче в бяло, държащо в ръце клонче, отрупано в цвят — точно както гласяха предписанията за случая. Простата кройка на роклята, правоъгълното деколте и лентите на ръкавите щяха да стоят добре на Дамарис. Колко жалко, че този вид празненства не се устройваха през лятото. На моята приятелка щеше да подхожда шифон и стелещ се муселин.
— Защо не? Щом казваш… Татко я купи в Милано. — Дамарис гледаше картината съвсем равнодушно.
За щастие Уорън Слоун ни чу и се присъедини към нас.
— Отлично решение — похвали ме той. Изгледа Дамарис, после погледът му се спря на картината и отново се върна на нея. — Няколко малки промени и ще изглежда чудесно. — В този момент и той забеляза, че момичето е уморено и добави: — А сега нека занесем картината на маркизата. Да видим дали ще я одобри.
Напуснахме хранилището, а Дамарис заключи грижливо вратата след себе си.
— Обещах на татко да му предам лично ключовете. — Взе на ръце Леонардо, който тъкмо се потърка в краката й, и всички заедно тръгнахме надолу. Стори ми се, че на лицето на Слоун е изписан яд или разочарование. Запитах се дали не се е надявал да се върне още веднъж, за да прегледа картините на спокойствие.
Марина одобри нашия избор и с привичната си решителност се зае да го осъществи начаса.
— Днес следобед купуваме коприната. Утре… не, утре сме с баща ти на концерт, значи вдругиден мисис О’Шонеси ще скрои плата. — Погледът й се спря на Слоун. — Ще ви помоля да присъствате, за да й дадете някои напътствия.
Това си беше чиста проба заповед, макар и с любезен тон. Зад гърба на Марина Слоун повдигна високо вежди и ме погледна развеселен — кралицата е издала своите разпореждания и толкоз.
Дамарис, леля й и аз прекарахме следобеда в Слетъри и други изискани магазини. Най-накрая се спряхме на коприна с цвят на слонова кост и лек опален отенък и надвечер я понесохме триумфално към къщи.
— Дантелите не представляват проблем — рече Марина небрежно. — Достатъчно е само Рос да разтвори куфарите, в които се съхраняват вещите на Изабела. Лично аз ще го помоля. Ще вземем, колкото ни трябват и другата седмица мис Стантън ще ги пришие.
— Ключът е в мен — обади се Дамарис със спокоен глас. — Сама ще се погрижа за дантелите, лельо Марина. А ако Вини пожелае да ми помогне, ще й бъда извънредно благодарна.
Решителният отговор на Дамарис отново ме накара да се замисля за майка й Изабела Калхън. Освен името й не знаех почти нищо за нея. Съпругът й я обожаваше. Каква ли жена си е избрал младият Рос Калхън? Бе я довел от Италия чак в Бостън, пресичайки океана. Обичта му е била тъй силна, че споменът за униженията, които тя е трябвало да изтърпи, го преизпълваха до ден — днешен с неизкоренима ненавист към този град. Не, не се заблуждавах: Миналото занимаваше ума и душата на този мъж с такава сила, че дори и аз, човек със сходна нагласа, не можех да се меря с него.
Тези и подобни мисли изпълваха ума ми, когато на следващия ден Слоун си тръгна и останах сама в зимната градина. Мислех за Изабела, но установих с изумление, че заедно с това умът ми вече е обсебен и от Рос Калхън. В ръцете си държах един от златните бокали и леко го галех. Запитах се дали и покойната Изабела е вършела същото. Внезапно почувствах, че някой ме наблюдава. Вдигнах глава и пред погледа ми се изпречи лицето на Рос Калхън.
Той се бе приближил тихо и в момента стоеше като вкопан в земята, сякаш пред него неочаквано е изникнал призрак; отсъстващият му поглед бе впит в мен. Не, всъщност той не гледаше мен, а през мен — сякаш далеч назад в миналото. Раздвижих се, очите ни се срещнаха и… мигът отлетя. Той отново се завърна в действителността и се обърна към мен с формална учтивост:
— Имам билети за концерт за днес следобед. Вие цените музиката и затова си помислих, че ще ви бъде приятно да дойдете. Маркизата и дъщеря ми също ще присъстват.
Реших да отвърна на сдържаността му по отношение на мен, като облека рокля от черна коприна и се държа недостъпно. Усилията ми бяха обаче напразни — вълшебството на музиката с един замах стопи ледената преграда между нас. През антракта събрах цялата си смелост и реших да го заговоря за онзи миг в зимната градина. Тъкмо понечих да задам въпроса си, когато неочаквано той млъкна и погледът се втренчи в рубинения ми пръстен. В този миг си припомних и скритата цел на пребиваването ми в Бостън. Реших да го заговоря на тази тема, но внезапно той се отдалечи сякаш на мили от мен и стана напълно недостъпен. Изгледах го разтревожена и най-неочаквано се случи нещо необичайно: Така, както цигуларят долавя и най-скритите трептения на своя инструмент, така и аз, без да схвана мислите му, почувствах съвсем осезаемо какво изпитва Рос Калхън в този миг. Цялата потреперих от интензивността на страданието, което изпълваше душата му. Мигът отлетя бързо. Изтощена и объркана, се отпуснах назад и замрях.