След концерта се върнах веднага в стаята си и се опитах да анализирам случилото се, но не успях. Същата нощ сънувах Рос Калхън, а на следващия ден в мен звучеше не музиката от концерта, а само неговият глас.
Съвсем съзнателно продължих да работя, независимо че настъпи времето за обичайните ми разходки — не биваше да позволявам на ума си да се занимава с Рос Калхън. Бях сама, а Уорън Слоун бе при шивачката и направляваше дейността й с компетентните си съвети. В негово отсъствие аз спокойно сортирах, оценявах и записвах вещите, обвита цялата в сладникавия, влажен, задушлив въздух на парника. Внезапно се усетих, че си тананикам песента на Дамарис:
Не, това не биваше да продължава повече така. Успях да се овладея и се съсредоточих в работата си — трябваше да датирам и сортирам различни малки сребърни табакери. Джъстис Робинсън притежаваше много подобни табакери. Сякаш го виждам отново, седнал под лампата в уютната, запълнена стая: Държи крехките старинни предмети между дебелите си пръсти и ми обяснява какво да свърша, а през това време чайникът съска ли съска, сподирян от мъркането на милия Леонардо.
— Виждаш ли печата с пробата на среброто, Вини? Някой некадърен чирак е щамповал наопаки знака в средата. — Джъстис Робинсън имаше малка табакера досущ като тази, която държах в ръката си. Продаде я малко преди мама да умре. Дали купувачът е бил Рос Калхън? Струваше ми се невероятно. Да, но Калхън все пак бе познат на Робинсън и ценеше високо неговите познания.
Внезапно главата ми се замая. „Реших да пиша до Бостън. Лавиния има право да научи истината.“
Бях дошла в този град, за да открия коя съм, после обаче атмосферата на дома Калхън замъгли някак съзнанието ми и аз забравих главната цел на пребиваването си тук.
Добре познатите очертания на среброто под пръстите ми разбудиха спомени за отминали събития на Уошингтън Скуеър, събития, които не исках да преживея отново.
Започнах да въртя разсеяно табакерата в ръцете си, сякаш за да докажа собствената си глупост. Табакерата на Джъстис Робинсън Имаше на обратната си страна дълбока, дъгообразна драскотина. Навремето я направих самата аз и бях смъмрена остро от чичо.
Табакерата в ръката ми също имаше дълбока дъговидна драскотина.
В крайна сметка съвпадението не изглеждаше чак толкова невероятно — все пак светът на колекционерите не бе особено голям. Приближих кутийката плътно до очите си, за да разгледам печата за сребърната проба и сякаш отново чух търпеливия глас на чичо. Очите ми запариха и се напълниха със сълзи. Погледнах още веднъж печата. Вътре в него знакът не бе щампован наопаки.
Трябваше да измине време, докато се събудя от спомените си и осмисля току-що видяното. Не бе възможно две различни табакери да са издраскани по един и същ начин. Но имаше и още нещо — на табакерата, която повредих като дете, знакът за пробата на среброто бе щампован погрешно наопаки.
Щеше ми се да се посъветвам с Уорън Слоун, но той отсъстваше. И до ден — днешен не мога да кажа съвсем точно защо не поизчаках малко, вероятно се е дължало на причини, които по онова време все още не смеех да призная пред себе си. Така или иначе захвърлих престилката, грабнах табакерата и се отправих към библиотеката по дългия коридор. Спрях пред вратата и почуках.
Хладният глас на Рос пожела да узнае кой го търси и за какво.
— Аз съм, Лавиния Стантън — отвърнах. — Трябва неотложно да обсъдя нещо с вас.
Рос Калхън ми отвори лично вратата и ме покани вътре.
— Изглеждате извънредно развълнувана — промърмори той и се усмихна. — Какво има? Пак ли някоя от тъй модните днес кризи?