Вместо отговор аз просто поставих табакерата на писалището му. Бях доста смутена и не знаех как да започна.
— Моля ви, кажете, от моя… от Джъстис Робинсън ли сте купили тази табакера?
— Да, точно така. Ако изпитвате някакви подозрения, трябва да ви уверя, че сделката е напълно законна.
— Не това имах предвид… — Спрях за миг. Нямаше да ме улови толкова лесно на въдицата си. — Ни най-малко не оспорвам редовността на покупката — продължих с достойнство, — само автентичността на табакерата ми се струва съмнителна. Като дете направих лично тази драскотина. На моята табакера печатът за пробата на среброто бе щампован наопаки, а на тази не е. Това обаче означава, че…
— Фалшификат? Какво говорите, мис Стантън! — Веждите му се надигнаха недоумяващо. — Разбирам подозренията ви, но трябва да ми повярвате, че в случая те са неуместни. След смъртта на жена ми дадох табакерата на съхранение и си я взех обратно едва преди няколко седмици. Освен това, когато вие и Уорън Слоун не работите по колекцията, зимната градина стои заключена.
— Да, но печатът…
— На колко години сте били тогава, мис Стантън, осем или може би на девет? Джъстис Робинсън сигурно ви е наказал заради небрежността ви. Струва ми се, че сте си измислили цялата тази история с обърнатия печат — децата на тази възраст обичат да драматизират всичко. — При тези думи в очите му се появи подигравателен блясък.
Той се върна обратно зад писалището си и взе в ръце каталога, който четеше, преди да вляза. Очевидно смяташе случая за приключен.
По обратния път към зимната градина успях външно да се овладея, в душата ми обаче вреше и кипеше. Вярно е, че децата обичат да си фантазират, но аз не бях какво да е дете, а доведената племенница на Джъстис Робинсън. Той беше чудесен учител и под ръководството му овладях значителни знания по специалността.
Ако в очите на Рос Калхън не бях специалист, значи ме е назначил на работа единствено по милост. Гордостта ми обаче не можеше да понесе такова отношение. Дамарис се чувстваше вече по-добре и щом като баща й не бе склонен да признае качествата ми на експерт, след дебюта й в светското общество щях да отпътувам.
Глава осма
Преди да вляза в зимната градина, се спрях. Болките в слепоочията ми напомниха, че през деня съм отхвърлила значителна работа. Необходимо ли бе да си пилея времето, щом като така и така не уважаваха труда ми?
Обърнах се и се отправих по стълбите направо към стаята си. В къщата цареше тишина, единствено от шивалнята горе долитаха гласове. Очевидно суетнята около роклята на Дамарис продължаваше. Още по-добре! Бездруго не исках да виждам никого около себе си.
В мое отсъствие Меги бе сложила на леглото кадифена рокля за вечерята. Лео, разбира се, вече спеше върху нея, „украсявайки“ я с безчет жълтеникави косми. Прогоних го и се заех грижливо да почиствам плата. Внезапно обаче я захвърлих обратно на леглото. В края на краищата си имаше слуги за тази работа. Аз лично се нуждаех единствено от свеж въздух и от нищо друго.
Забравяйки както ръкавиците, така и маншона си, наметнах палтото, нахлупих някаква шапка и се втурнах навън в здрача. Отказах се от обичайната си разходка из парка и се отправих направо към музея. Надявах се величественият покой, излъчван от картините, да възвърне душевното ми равновесие.
За щастие музеят се оказа полупразен — цялото това голо, успокояващо пространство щеше да бъде единствено мое. Миг по-късно обаче до слуха ми достигнаха стъпки, които се приближаваха по намазания с восък под. Изправих се ядосана на краката си и понечих да продължа нататък, когато дочух глас:
— Лавиния, почакайте малко!
Към мен вървеше забързан Уорън Слоун с разбъркани коси, наметнал палтото върху раменете си.
— Същинска богиня на войната — поздрави ме той. — Гледах случайно през прозореца и ви видях да тичате, но не можах да ви настигна веднага.
— Изпълнихте ли вече дневната си норма от принудителен труд?
— Аха, сега разбирам откъде духа вятърът — забеляза Слоун с непроницаемо изражение на лицето и се втренчи в мен. — По-добре седнете, преди да се пръснете на парченца. Какво ще кажете за едно ментово бонбонче? — Той извади от джоба си някаква измачкана кесийка и ми поднесе. — В момента не мога да ви предложа нищо по-добро, но ще ви подейства облекчаващо. Струва ми се, че се нуждаете от нещо сладко, прав ли съм?
— Прав сте — отвърнах ядовито, но не успях да се сдържа и се разсмях на шутовщините му.
— Ето така вече е по-добре — рече той доволно. — Ментовите бонбони са изключително полезни за здравето. Защо не си вземете още един. А след това ще преброите бавно до десет и ще ми кажете като добро момиче коя е причината за гнева ви.