— Мъжете — избухнах аз.
— Надявам се, че не се отнася до присъстващите, нали? Или може би имате предвид единствено милионерите? Да, да, понякога богатите са просто непоносими. В конкретния случай обаче не бих изключил от сметката и жените.
Не можах да сдържа усмивката си.
— Май — май вие също сте прекарали ден, изпълнен с поучителни преживявания.
— Опазил ме Бог от подобни неща. И нека не се налага до края на земните ми дни да присъствам на шивашки проби. Те са направо противопоказни на мъжката природа.
— А как стоят нещата с мечтаната рокля?
— Катастрофално! Маркизата и мисис О’Шонеси са се хванали за косите, но онази вдовица, ирландката, изобщо не си поплюва.
— А Дамарис?
— Изтощена е до смърт! Иде й направо да се скрие вдън земя. — При тези думи Слоун разтегли лицето си в комична гримаса. — Клетото дете, прилича ми на оскубано пиленце, разкъсвано от орли.
— Никак не е редно да говорите за нея по такъв начин.
Слоун ме изгледа втренчено.
— Не влагам в думите си обиден или подигравателен смисъл. Това ви е известно, нали?
— В Дамарис се крият много повече неща, отколкото личи на повърхността.
— Знам. Въпросът е обаче дали ще успее да опознае същността си, преди да я смажат. И дали ще й останат достатъчно сили да открие най-сетне своята самоличност. Разбирате, че не е никак добре, нали? И като капак на всичко в семейството цари абсолютна нетърпимост спрямо каквато и да било проява на слабост.
Междувременно и аз бях стигнала до същия извод. Рос и Марина притежаваха една сатанинска способност, която ги сближаваше: С една — единствена равнодушно подхвърлена реплика те бяха в състояние да пречупят душевните сили на другите. Присвих ядосана устни и отвърнах погледа си встрани.
— Но причината да се скриете в този пущинак не е Дамарис, нали? — продължи Слоун, сякаш прочел мислите ми. — Какво се е случило, Лавиния?
Междувременно се бяхме сближили и от само себе си започнахме да говорим на имена.
— След като се наобядвах, отидох отново в зимната градина и се заех със сребърните експонати, които започнахме вчера. — Поколебах се за миг, но след това добавих: — Всъщност не знам дали трябва изобщо да засягам този въпрос.
Уорън ме поизчака, но като видя, че не продължавам наметна палтото върху раменете ми.
— Нека идем при Франц Йозеф. Ще си вземем по чаша шоколад и ще обсъдим всичко на спокойствие.
Може би откровеността ми се дължеше на уюта и топлината, царящи в малката сладкарничка, на вниманието и възхитата, с които ни обсипа собственикът, или на загрижеността и съчувствието, проявени от спътника ми. Не знам. Така или иначе за броени минути аз буквално изригнах цялата неприятна история около табакерата.
— Знам много добре какво говоря — завърших аз. — И си правя съответните заключения.
— Естествено. Разбирам ви много добре.
— Уверявам ви обаче, че Рос Калхън изобщо не ми повярва.
Уорън Слоун потъна в мълчание.
— Казахте преди малко, че не сте сигурна дали трябва да засягате този въпрос, нали? — обади се той най-накрая. — С мен нещата стоят по същия начин. Не сте единствената, която храни известни подозрения.
— Какво? И вие ли?
— Няма да скромнича излишно и ще ви кажа, че съм доста сведущ в тази област. Вие, разбира се, знаете много добре, че работя за Нюйоркския музей. Вероятно не знаете обаче, че моят музей е склонен да закупи част от колекцията Калхън или поне да я вземе назаем за по-голям период от време. Както ви е известно, съществува възможност и за някои обменни сделки с Бостънския музей; Марина, например, се интересува от този вариант. Естествено тези планове не са публично достояние. Всъщност — и нека това, което ви кажа сега, си остане само между нас — дейността ми, свързана с колекцията Калхън, донякъде е, как да се изразя, прикритие. Истинската ми задача е да установя автентичността на някои от експонатите, както и законността на притежаването им.
— За кого работите? За кой музей?
— Това не бива да издавам никому.
Нравствената страна на цялата тази история ми се стори доста съмнителна, но пък знаех много добре, че подобни оценки са нещо обичайно, особено когато се извършват по поръчка на някой известен колекционер или музей. Значителните сделки в света на изкуството обикновено се придружаваха от тайнственост и интриги, достойни дори за един Макиавели. От една страна мълчанието ми по отношение на двойствената лоялност на Уорън можеше да се разглежда като един вид измама спрямо моя домакин и работодател, от друга обаче — самият Рос не бе никак наивен човек. Все пак аз се опитах да го предупредя за възможните фалшификации.