Уорън кимна на келнера и поръча още една кана шоколад и порция сладкиши.
— Трябва да ме разберете правилно, Лавиния — започна той със сериозен глас, — не че не ви се доверявам, тъкмо обратното. Но моят професионален морал ми забранява да наруша обещание, което вече съм дал.
— Разбирам.
— В такъв случай сигурно няма да възприемете молбата ми като твърде нахална: Ако забележите някои… хм… нередности, някакви подробности, които не ви харесват, ще дойдете ли да ми съобщите?
Поколебах се за миг и кимнах утвърдително. Очевидно Рос Калхън не искаше и да чуе за този случай. Ако обаче някой музей купеше отделни екземпляри от сбирката и се усъмнеше в автентичността им, моят професионален престиж щеше да се издигне, тъй като предварително съм споделила подозренията си с колега.
Едва по-късно ми дойде наум, че споразумението с Уорън всъщност удължава престоя ми в Бостън.
В този момент келнерът се приближи с отрупан поднос и го постави на масата. Уорън го подкани да се отдалечи.
— Благодаря, ще се обслужим сами. Мадам, ще ми окажете ли честта?
Каната бе от виенски порцелан на цветчета, а кристалната купа преливаше от сметана. Налях кафето и в същия момент съжалих, че не съм с ръкавици. Тъй като рубинът заискри на пръста ми.
— Камъкът е много хубав — вметна Уорън. — Още преди време ми направи впечатление. — Не се и учудвам, помислих си. — Изработката на обкова е забележителна. Италианска е, нали?
— По-точно флорентинска.
— Според мен Милано е по-близо до истината. — Уорън се разсмя. — Съдейки по изражението на лицето ви от преди малко, сигурно сте била твърде изкушена да се възползвате от скритите свойства на пръстена. — Изгледах го недоумяващо и реакцията ми сякаш го учуди. — Мисля, че не се лъжа. Това е един от прочутите отровни пръстени на Медичите, нали?
Сега пък аз се взрях в ръката си.
— Сигурно се шегувате!
— В никакъв случай. Виждал съм един или два от тези пръстени, вашият е типичен. Обковът е по-висок от обичайното, а дъното е изцяло от злато. Нима искате да кажете, че не сте и подозирали тази възможност?
В този момент убедеността му в професионалните ми познания сякаш намаля. Впрочем моята също.
— Имам някои основания да смятам, че обковката представлява имитация от най-ново време — отвърнах със слаб глас.
Що се отнася до самия пръстен, сигурно сте права. Готов съм да се обзаложа обаче, че змийската глава е съвсем истинска. — Уорън изглеждаше развълнуван.
— Сигурен съм също, че ако разгледаме златото по-отблизо, ще открием скрита пружинка. Дайте ми пръстена си, Лавиния, и ще ви покажа.
— Снемам го от ръката си само нощем. — Спазвах неотклонно това правило на Джъстис Робинсън.
— Да не си мислите, че ще се изпаря с вашата вещ пред очите на толкова много хора? Подайте ми ръката си. Ако искате, ще си сложа и увеличителното стъкло, само и само да не пострада реномето ви.
— Не ставайте смешен, моля ви.
Протегнах ръката си, той хвана пръста ми и заразглежда внимателно пръстена.
— Виждате ли, ето тук преминава границата между златото на обкова и самия пръстен. Разликата в цвета и блясъка почти не се долавя, но все пак съществува. В днешно време сме в състояние да уподобим почти изцяло тази старинна патина. Разликата става обаче съвсем отчетлива, когато двете части са долепени една до друга, както е в случая. — Той извади увеличителното стъкло и предложи да погледна през него.
— Сега чак разбирам защо бях убедена, че става въпрос за старинен екземпляр. Не изпитвах никакви съмнения до момента, в който се натъкнах на неизвестни записки. Винаги съм гледала само обковката; на самия пръстен никога не съм обръщала специално внимание.
— Инстинктът не ви е подвел. Но как така змията не ви изкуши да проявите евиното си любопитство?
Уорън взе отново увеличителното стъкло и се зае да изучава обкова, като въртеше пръста ми насам — натам. Внезапно той издаде тихо възклицание:
— Ето, Лавиния, виждате ли? — С нокът леко натисна малкия раздвоен език, издаващ се от змийската глава. Рубинът отскочи нагоре и под него се показа малък, плосък отвор.
— Предположението ми се оказа вярно — рече Уорън със задоволство в гласа. — Кажете ми честно, Лавиния, никога ли не ви е хрумвала тази мисъл?
Смутих се извънредно много. Хвана ме яд на Джъстис Робинсън — сигурно е знаел, но така и не ми каза нищо.
— Не бях съвсем коректен към вас — обърна се той отново към мен, след като видя изражението на лицето ми. — В обръщение има съвсем малък брой от тези смъртоносни бижута. Предимството ми е, че вече съм виждал няколко. Освен това в последно време, като че ли често си мисля за отрова. Вероятно се дължи на атмосферата в дома, където работим.