При тези думи в ума ми отново изплува моята първа нощ в Бостън, Дамарис, сгърчена от болки, която залита из стаята, твърдото й убеждение, че се опитват да я отровят. Реших, че е било някакъв нощен кошмар или болестно бълнуване и отхвърлих тази мисъл, тъй като тя повече не отвори дума по този въпрос. Дали е споменала нещо на Уорън Слоун? В ъгълчетата на отвора имаше остатъци от някаква бяла субстанция.
— Как мислите, Лавиния? Какво е това: арсен, беладона или може би някаква друга отрова? Дали да не изпробваме прашеца върху някой случаен, нещастен минувач, какво ще кажете? Твърди се, че това е била обичайната практика на Медичите.
— Вероятно става въпрос за остатъци от средството за почистване на златото, което използват златарите. — Този суховат отговор бе необходим, за да прогоним настроението, което ни бе обзело. Щракнах обратно капачката с рубина, но Уорън не пусна ръката ми. Увеличителното стъкло бе вече в джоба му, но той се приведе над пръстена и го заразглежда отново.
Почувствах се доста неудобно.
— Трябва да тръгваме вече. Какво правите, да не би да искате да запаметите всичко съвсем точно, за да сътворите един ден някой фалшификат?
Уорън не отмести погледа си от рубина и поклати глава.
— Странно. Струва ми се, че съм виждал някъде тази змийска глава.
— Невъзможно. Пръстенът е семейна скъпоценност. Доколкото знам, моят… баща го е подарил на майка ми, преди да се родя.
— Семейна скъпоценност на Стантън ли?
Замълчах. Той ме попита с присъщата му деликатност, която бе проявявал неведнъж и преди:
— Лавиния, нещо лошо ли казах?
Вдигнах глава и се загледах в очите му, разположени досами моите — в тях се четеше нежност. В този миг обаче той съзря нещо зад гърба ми и погледът му се втвърди. Топлината, която излъчваше до този момент, изчезна и на нейно място се появи изражение, което така и не можах да изтълкувам. Той пусна ръката ми.
— Какво има? — Инстинктивно се изправих на стола си.
— Не се обръщайте. — Гласът му бе тих, но остър. Послушах го. Миг по-късно лицето му се отпусна и той ми се усмихна. — Ако бяхме герои от някоя мелодрама, сега някой доброжелател тайно щеше да ни пъхне бележка с думите: Бягайте, разпознати сте!
— Не говорете смехории! Какво видяхте?
— Маркиза Орсини. Няма нужда да поглеждате натам. Вече излезе. Очевидно не е искала да се смесва с простолюдието.
— Възможно е и изобщо да не ни е видяла. — Изправих се от мястото си. — Наистина трябва да си тръгвам вече. Не, Уорън, днес няма да ме изпращате.
Успях да се освободя от него, пъхнах ръцете си дълбоко в джобовете на палтото и се завтекох обратно към Марлбру Стрийт. Къщата тънеше в тишина. Вратата на Дамарис бе заключена, но в камината на моята стая танцуваха весели огънчета, по кадифената ми рокля вече липсваха всякакви следи от следобедната дрямка на Леонардо. Трябваше да побързам за вечеря, но в продължение на минути не можах да се откъсна от огъня — седях неподвижно пред камината, загледана втренчено в рубинения пръстен.
По време на вечерята се чувствах доста смутена и несръчна и се стараех да прикрия състоянието си чрез лаконични реплики. Все още бях ядосана на Рос Калхън и не ми беше до повърхностни светски разговори. Беше ме яд и на Уорън — не биваше да ми казва, че Марина е била в сладкарницата. Струваше ми се, че през цялото време тя ме следи преценяващо с поглед. Ако Дамарис бе на масата, щеше да ми бъде малко по-леко. Не била добре, отвърна Марина на моя въпрос, и затова останала да се храни в стаята си.
— Може би тогава трябва да ида при нея — казах, доволна, че е налице предлог, под който да напусна масата.
Марина само поклати глава.
— Дамарис подчерта изрично, че иска да бъде сама. По-добре е да се съобразяваме с настроенията й.
Прииска ми се да й възразя, че самата тя далеч невинаги спазва това правило, но успях да се овладея. В крайна сметка ми бе все едно дали Марина и мистър Калхън ме смятат за капризна мърморана или не.
Издържах някак до края на вечерята и веднага след това се отправих към стаята й — най-сетне щях да се прибера отново в своето убежище. Заключих вратата, съблякох тясната вечерна рокля и я замених с удобен халат. Не след дълго отидох до свързващата врата и почуках. Отговор не последва и затова натиснах бравата; от другата страна Дамарис не беше спуснала резето.
— Дамарис — извиках тихичко, но отново не чух отговор. Отворих вратата и влязох в стаята й през съблекалнята. Вътре бе горещо и задушно. Дамарис бе с ватирания си халат и стоеше до крайния прозорец, облегнала глава на стъклото. Погледът й се рееше безцелно по посока на зимната градина.