— Какво искаш? — попита тя, без да се извърне.
— Искам да видя как си. Леля ти твърди, че си болна.
— Чувствам се превъзходно. Просто исках да остана сама. Така че изобщо не се притеснявай, Лавиния.
— Не се притеснявам. Не съм те виждала цял ден и понеже съм загрижена за теб, реших да ти се обадя.
— Очевидно твоята загриженост към мен не ти пречи да се срещаш с мъже по кафенетата.
Ето каква била работата, казах си.
— Изпихме с Уорън Слоун по чаша какао — казах направо, — и то след един особено напрегнат ден, ако трябва да бъда по-точна. Виж какво, Дамарис, на този свят съществуват и работодатели с по-лек характер от този на баща ти. А освен това кой знае защо предположих, че служителите също имат право на няколко свободни часа, и то без да се отчитат за тях.
— Не говори така, Вини. Много добре знаеш, че не си служителка. — Тя се извърна към мен; на страните й горяха две яркочервени петна. — Вероятно ще ме сметнеш за голяма наивка, но бях потресена от факта, че си била в локал без придружителка.
— Едва ли е чак толкова неприлично да се отиде в заведение, след като същото си позволяват, например, леля ти и дамите Кабът. Да не би да те смущава фактът, че съм била там с един господин?
— Той не е господин, той е… — Думите замряха в устата й.
— Искаше да добавиш „прост служител“, нали? Не съм предполагала обаче — подчертах остро, — че си такъв сноб. Пък и не си спомням да си възразявала някога срещу присъствието му.
Очаквах яростно избухване от нейна страна, но промяната, настъпила в нея, ме порази. Тя сякаш започна да се разпада пред очите ми, лицето й побеля и ме изгледа като ранена кошута. Ядът ми отлетя още в същия миг.
— Дамарис, влюбена ли си в него? — попитах без заобикалки.
Тя потръпна.
— Нямаш право да ми задаваш този въпрос!
— Знам. Но трябва да ми кажеш.
— Не мога. — Реакцията й обаче бе недвусмислена — лицето й на няколко пъти промени цвета си, дишането се ускори и тя се разтрепери неудържимо.
— Права беше леля ми — прошепна тя. — Не исках да повярвам, но е имала право. — Говореше като разочаровано дете, внезапно загубило илюзиите си.
В мен се надигна гняв.
— Идвало ли ти е наум, че леля ти…
— Какво? Че може да ревнува ли?
— Не съм казала това.
— О, да. Ти никога не би казала такова нещо. Толкова си тактична, Вини. Толкова мила. Ти наистина не искаш да засегнеш никого. И въпреки всичко точно това въртиш. Ето, аз например, знам всичко за Уорън и Марина.
— Но защо…
— Марина се нуждае от кавалер. Бог ми е свидетел, аз също. Човешко е, нали? — При тези си думи тя се извърна, за да не виждам лицето й.
— Защо, Вини? — изтръгна се от гърдите й. — Силна си. Независима. Умна. Здрава. Защо избра тъкмо него, защо?
— Не съм го избирала — отвърнах аз с ясното съзнание, че точно този отговор ще я засегне най-силно. — Между нас съществува… приятелство. Ние работим заедно. — Как да й обясня, че споделеният срам да служиш в богат дом свързва хората по особен начин? — Що се отнася пък до това, което загатна… няколко пъти сме се засичали случайно в музея и след това ме е канил на чаша шоколад. Това е всичко.
— Държал е ръката ти на публично място — рече Дамарис провлачено, сякаш четеше молитва. — Целувал ти е ръка.
— Леля ти вероятно е пропуснала да ти съобщи, че той се наведе, за да разгледа пръстена ми по-отблизо? — Ядът ми отшумя и я погледнах. — Може да беше малко нахално от негова страна, но нищо повече. Понякога… не се чувствам особено добре тук, Дамарис. Животът ми рязко се промени и понякога съм самотна. Слоун забеляза състоянието ми и реши да се погрижи за мен.
— Той се погрижи и за мен — каза Дамарис.
— Този факт не те ли навежда на някои мисли?
— Мисли за кого? За Уорън, за мен или за нас двамата? — попита Дамарис. — Може и да съм болна, но не съм сляпа. — И докато разбера какво е намислила, тя ме повлече към себе си, извъртя ме и двете се озовахме една до друга пред огледалото. Очите ми все още искряха от гняв, а страните ми бяха зачервени. До мен Дамарис изглеждаше слаба и крехка като преждевременно състарено дете. — Нима си мислиш, че не ми е ясно коя от двете ни ще предпочете един мъж? Аз съм голямото разочарование за баща си, за Марина и дори за самата себе си. Само че за разлика от други хора притежавам и едно голямо предимство, Лавиния — познавам себе си много добре. Познавам и Уорън Слоун и разбирам прекрасно, че в мое лице той вижда само и единствено колекцията Калхън!