Той ме поведе към флорентинските столове до камината, в която весели пламъчета хвърляха отблясъците си върху красивия чаен сервиз на сребърния поднос.
— Ще ми направите ли честта или в знак на безграничното си покорство да налея аз чая? — Очевидно и той можеше като Дамарис да бърбори очарователни безсмислици в случаите, когато събеседникът се чувства неловко.
Заех се с чашите за чай, а през това време той продължи:
— Прямите ви думи вчера ме поставиха пред сложна дилема. Това е единственото извинение за моето държане. Вие бяхте права, разбира се. Табакерата е фалшификат.
Останах безмълвна и той добави:
— От известно време се досещам, че става нещо нередно с колекцията. Независимо от извода, че някои от експонатите не са автентични, много е трудно да се обвини, когото и до било без непоклатими доказателства. Такива доказателства обаче аз не притежавам и затова най-разумно ми се стори да оставя без внимание станалото, надявайки се, че в един момент крадецът ще забрави предпазливостта си.
Кимнах с глава.
— Сега разбирате в какво трудно положение ме поставихте, нали? Отначало се опитах да ви убедя, че не зная нищо. При тези думи Рос се изсмя невесело. — След това обаче осъзнах, че в такъв случай сигурна сте ме взели за кръгъл глупак. Някой друг можеше и да повярва на думите ми. Но не и племенницата на Джъстис Робинсън.
— Значи наистина сте купили табакерата от него?
— Да, разбира се. Той ми каза както за драскотината, както и как се е появила. Обърна ми внимание също и върху обърнатия печат на пробата за среброто. Не знаех все още, че табакерата е била подменена, но след като си тръгнахте, я огледах внимателно и се убедих в правотата на думите ви.
— Нямате ли някакви подозрения как се извършва тази подмяна?
— О, да, в ума ми се въртят някои предположения. Повече ме интересува обаче кога са извършени кражбите. В продължение на години колекцията беше под ключ, а къщата се охраняваше. Въпросът е кражбите след завръщането ни ли са ставали или в месеците непосредствено реди отпътуването оттук. По това време, знаете, в къщата цареше пълна неразбория и аз изобщо не се занимавах с колекцията. — Рос се загледа в земята пред себе си. Очевидно имаше предвид времето след смъртта на съпругата си; спомних си за болестта на мама и ми се струва, че го разбирах отлично.
— Не е ли по-добре тогава — обадих се аз, — да направите проверка на някои от предметите, купени по време на вашите пътувания? Окаже ли се фалшификат, значи крадецът има постоянен достъп до сбирката.
Рос ме изгледа с възхищение.
— Великолепна идея, мис Стантън. Ще засегна ли особено дълбоко чувството ви за приличие, ако ви предложа една интрига след полунощ?
— Какво имате предвид?
— Когато всички заспят, можем да се срещнем в зимната градина. До сутринта ще можем спокойно да прегледаме сбирката. Ако по-късно се окаже, че нещо е подменено, ще знаем, че крадецът все още действа. Освен това ще можем при необходимост да свидетелстваме един на друг. Защото честно казано, искам да имам свидетел, който да потвърди предположенията ми. Това, което обаче не искам е друг, освен вас да узнае за кражбите.
Изпитах чувство за вина.
— Трябва да ви призная, че вече разказах на друг човек съдържанието на вчерашния ни разговор.
— И кой е този човек?
— Уорън Слоун.
Лицето на Рос се изкриви в гримаса.
— Но той нали не знае, че споделям вашите предположения? Пък и надявам се, че няма да идете и да му кажете, нали? — Изразът на лицето ми сигурно е издал мислите ми, защото той продължи:
— Не искам да кажа, че се съмнявам в почтеността му или че го подозирам, макар че вероятно той вече е съставил точен списък на предметите от моята колекция и го е изпратил на своя музей. Всеки по-изявен колекционер и търговец в западния свят иска да знае какво притежавам и аз нямам нищо против този стремеж. Не ще позволя обаче еснафите с техните жалки светски амбиции дори да се приближат до моята колекция, това трябва да е ясно. Ако сред ценителите се разпространи слухът, че съм окраден, ще намалеят възможностите да си получа обратно заграбеното. Ако приемате мълчанието си спрямо Слоун като нечестност, нека тогава го наречем лоялност спрямо вашия работодател. Впрочем все още не сме обсъдили с вас въпроса за заплащането на дейността ви. — Той назова една сума, от която направо ми се зави свят. — Съгласни ли сте с тази заплата?
— О, сумата е твърде голяма — отвърнах тихо, — още повече, че живея тук на ваши разноски.
— Двете неща нямат нищо общо помежду си — прекъсна ме Рос остро. На лицето му отново се появи привичното непреклонно изражение. — Трябва да знаете, че се отнасям с уважение както към човешкия труд, така и към парите. И тъй като съм свикнал за всеки изразходван цент да получавам съответната работа, предпочитам да плащам на най-добрите специалисти в съответната област. Вие, например, не се числите нито към персонала, който е тук на квартира, нито пък сте някоя благородна дама, на която съвсем дипломатично може да се даде подаяние. Това, че живеете тук, си е чисто личен въпрос. Защото вие сте приятелка на дъщеря ми.