Вечерта преди бала се показах на Дамарис в роклята си. Тя изръкопляска възхитено.
— Приказна е. Направо ще ме засенчиш.
— Едва ли — разсмях се. — Та нали това е твоят бал!
— Искаш да кажеш, балът на леля Марина.
— И твоята придружителка, сива като малко мишле, ще се свие незабележима някъде по ъглите.
— Във всичките тези години, откогато се познаваме — отвърна Дамарис, — ти си била всичко друго, само не и сива като мишле. Още отсега те виждам как танцуваш цялата вечер. — Отговорих, че едва ли някой ще ме покани, тъй като не познавам никого, но тя отхвърли възражението ми с думите:
— Мистър Слоун ще те покани да танцувате котильон. Доколкото знам, това вече е решено.
Не обичах да решават вместо мен, но не издадох чувствата си.
— Надявам се — изрече бавно Дамарис, че мистър Слоун ще се забавлява добре. Той допринеса толкова много за празника. Тя се пресегна и взе скиците с цветната украса. — Светското общество ще бъде шокирано. Бръшлян и люляк, теменужки и диворастящи цветя вместо палми и рози. „Приятелство, искреност, чистота и невинност“. Той или е много романтичен, или притежава някакво извънредно странно чувство за хумор.
— Може и да съм безнадеждно сантиментална, но според мен изборът на символите е добър.
Дамарис се усмихна меланхолично.
— Ах, Вини, в мен ти все още виждаш само онова малко момиченце от пансиона. Тук невинност няма. Ние всички сме повече или по-малко лоши.
— Винаги съм си мислила, че в Европа младите момичета се контролират по-строго, отколкото в Америка, но тези зрели слова в устата на Дамарис ми показаха, че съм се лъгала. Очите й се напълниха със сълзи. Невидимата обвивка, която винаги я закриляше, в този момент се стопи, точно както се бяха стопили и илюзиите й, един Бог знае къде. Доплака ми се. Винаги боли, когато разбереш, че някой е загубил невинността си.
Дамарис се обърна рязко към мен и взе ръцете ми в своите.
— Как мислиш, дали е опасно човек да предизвиква съдбата по този начин? В момента изпитвам страх, защото вече не се страхувам; и за това заслугата е единствено твоя.
— Защо мислиш така?
— Ето, ти измисли тази рокля за мен, моята прекрасна рокля. Щом я облека, отново започвам да вярвам в живота. Тя е моята предпазна броня. — Дамарис ме изгледа мъдро. — Тя е за мен това, което за теб е твоят пръстен.
Погледнах инстинктивно към големия камък на пръста ми. Все още бях потресена от откритието на Уорън Слоун и оттогава не бях го разглеждала.
— Когато го погледна — започна Дамарис и сякаш изрече на глас моите собствени мисли, — ми се струва, че виждам някакво дълбоко езеро, което ме притегля неудържимо към дъното си. Трябва да внимаваш много, Вини. Цяло чудо е, че татко все още не се е опитал да го присъедини към колекцията Калхън.
— Пръстенът не се продава.
— В пансиона ти не носеше този пръстен, нали? Щях да си спомня, ако е било така.
— Аз… аз го имам отскоро. Принадлежал е на майка ми.
— Това нейният годежен пръстен ли е? Или може би наследство от семейството на баща? Вини, скъпа, очите ти се насълзиха. Прости ми, нещо лошо ли казах?
Поклатих глава, но не намерих сили да отговоря. Сълзите, които не пролях на погребението на Джъстис Робинсън, сълзите, които в сладкарницата напираха в очите ми, същите тези сълзи сега вече пробиха всички прегради и рукнаха на воля.
— Аз съм само една любопитна и нетактична глупачка — продума Дамарис нежно, — прости ми, ако съм те засегнала.
Настъпи мигът, който очаквах отдавна. Надвих гордостта си и разказах на Дамарис всичко за Джъстис Робинсън, погребението и последващия разговор. Разказах наистина всичко, признах й също и за унижението и срама, които изпитах, научавайки истината от адвокатите.
— Сега разбираш — заключих аз, — че съм дошла тук ако не под фалшив предлог, то най-малкото с двусмислени намерения. Търсех подслон и освен това се надявах да открия в Бостън някакви следи за произхода си. Писмото ти бе за мен като отговор на молитва.
— Най-сетне — започна Дамарис със смайваща откровеност, — най-сетне от мен падна бремето да бъда постоянно обект на твоите благодеяния… както и обратното. Така е, повярвай ми, Вини.