— А, ето ви и вас. Елате, гостите скоро ще влязат. — Марина ни видя и се държеше, сякаш не се е случило нищо особено. Всъщност наистина не се бе случило нищо особено. Главата ми обаче зашумя и дъхът ми се учести. Тръгнах бавно и тежко, а Дамарис се забърза надолу и нервно се завъртя пред леля си и баща си. Марина кимна одобрително с глава, Рос обаче стоеше като закован на едно място и гледаше някъде над нея. На лицето му се появи странно изражение.
— Ще се опитам да бъде достойна за теб, татко — изрече тихо Дамарис. В гласа й се долавяше отчаяна решителност, която като че ли достигна до съзнанието му, тъй като най-сетне погледът му се премести върху нея, а лицето се отпусна.
— Убеден съм в това, мила. Ела, искам днес да си сложиш още нещо.
Разбрах какво възнамерява да стори още преди да видя кадифената кутия, която той извади от една ниша. После вдигна капака. Дамарис пое шумно дъх и отскочи назад. Едновременно стресната и очарована, тя прикова поглед в легендарното колие на семейство Калхън.
Глава десета
Ако някога съм си мислила, че мен блясъкът не може да ме заслепи, значи съм се лъгала. Нито портретът, нито описанията, абсолютно нищо на този свят не можеше да се сравни дори и приблизително с голямото колие от мрежесто злато. Вдъхновението бе водило ръката на неизвестния творец — тежки пластини от ковано злато, обсипани с рубини и гъвкави свързващи брънки, изящно оформени като бледозелени листа, през които се проточваше и виеше гъста плетеница от перли. Този накит бе достоен както за тънкия врат на изящната дама, така и за гордите рамене на благородна матрона. В този миг огърлицата лежеше навита в кадифената кутия, сякаш бе живо същество.
— Не — прошепна Дамарис, — не искам да я нося. Моля те, татко, не искам! — За момент си помислих, че ще припадне.
— Дамарис е права. Колието е твърде тежко за нея — намесих се аз внезапно. — Днес обаче е особен ден. Дали не може по изключение огърлицата да се изложи на показ? Сигурна съм, че Дамарис ще й намери подходящо място сред другите експонати в зимната градина.
Дамарис се взря уплашена в баща си.
— Ще стои в библиотеката, под портрета. Лично ще се погрижа. — При тези думи Рос се поклони едва — едва и бързо се оттегли.
— Е, това вече е прекалено — започна Марина с хладен тон.
— Просто не мога, лельо Марина. Трябва да ме разбереш — проплака Дамарис и отново потърка с ръка челото си. Погледът й се плъзна неспокойно из цялото помещение. — Цветята… цветята са някак различни.
Тя имаше право. Букетите, гирляндите, сноповете и клонките бяха подредени точно според указанията на Уорън. Междувременно обаче украсата бе станала още по-пищна. Към теменужките и белия люляк бяха прибавени и други цветя: герании със сребристи листа, бели ружи, божури и черешов цвят. Всички те всъщност не подхождаха за официални случаи, но въздействието им бе изключително. В бялото се вплитаха и златисти петна: лилии, лалета, рози с два и повече цвята, орхидеи, невен и акациев цвят, които свързваха бръшляна с искрящата белота. Стотици туберози изпълваха с уханието си цялата зала и подчертаваха въздействието на тази грандиозна ренесансова рамка.
Дамарис погледна тревожно леля си и Марина сякаш долови нейното вълнение.
— Кой е направил това? — попита тя строго. — Ако слугите са си позволили такова нещо, то…
— Харесва ли ви? Това е моята изненада за празника — обади се внезапно Уорън Слоун, който се бе приближил незабелязано зад гърбовете ни. — Беше замислено като комплимент за вас, милостива госпожо, но вие разстроихте плановете ми. Очаквах, че ще бъдете облечена с рокля в златни тонове.
— Комплимент ли? — Марина пребледня и се изправи. Разтвори ветрилото си и се изсмя нервно. — Не съм разстройвала ничии планове. Просто можеше да се посъветвате предварително с мен. Но тъй като не се е случило нищо лошо…
— Не съм и възнамерявал да се случи нещо лошо, уверявам ви… нека всичко си остане постарому. Трябваше обаче да се съобразите с племенницата ми. Сигурно сте забравили, че не понася аромата на туберозите.
— Аз не забравям нищо — отвърна Уорън бавно и спокойно. — Използвал съм туберозите крайно пестеливо, така да се каже, като контрапункт на царящата навсякъде невинност.