Оттогава бяха изминали пет години и Дамарис сигурно бе вече млада дама. Обаче състоянието, в което се намирах, не ми позволяваше да се отдавам на празни спомени. Затова грабнах решително писмата и ги хвърлих в огъня.
Шумолящата хартия привлече вниманието на Леонардо и той със скок се озова до мен. Вдигнах го на ръце.
— Не, миличък! Ти гледай своите си работи и ме остави аз да си гледам моите! — Понечих да го отнеса обратно при играчките му, но в този миг внезапно замръзнах на място и притиснах силно котарака към себе си. Като студена вълна ме обля прозрението, че чичо наистина е мъртъв и никога вече не ще го видя.
Леонардо бе осъзнал този факт. Той престана да се занимава с обичайните си играчки и навлезе в забранена територия — в личните чекмеджета на чичо. На килима лежаха разхвърляни неговата лула, кутийката за енфие, чието съдържание се бе разсипало, кесийката за тютюн, подарък от мама за Коледа, както и старомодните пачи пера, които той ползваше постоянно. Леонардо успя да катурне също и мастилницата и на китайския килим се образува звездообразно петно. Остатъкът от мастилото бавно капеше от масата върху малка тетрадка, разтворена на пода. Беше един от дневниците на чичо. Ден след ден, година след година, в добри и в лоши дни той си записваше нещо в тези тетрадки — точно както някога Самюъл Пепис, но, разбира се, не в неговия язвителен стил. Като съзнателна управителка на наследството аз се наведох, за да чистя мастиленото петно от килима. Вместо това обаче взех изцапания дневник и впих поглед в изписаните страници, изпомачкани от Леонардо.
Внимателно попих мастилените петна и поизгладих с длан хартията. 17 април 1873 г. — моят двадесет и първи рожден ден. Без да съобразя, че постъпката ми не е съвсем порядъчна, се зачетох в тъй познатия разкрачен почерк под датата.
Рожденият ден на Лавиния. Поръчах да й направят пръстен от рубина на Мериш. Изглежда, че наистина й доставих радост. — До този момент не знаех, че камъкът е принадлежал на майка ми; стори ми се странно, че и чичо не ми е казал нищо. Можех да се закълна, че както самият камък, така и златната змия, увиваща се около него като обков, са много старинни. Присвих вежди и продължих да чета, макар и да нямах това право. — Реших да пиша до Бостън. Лавиния вече е пълнолетна и има право да научи истината. Мериън не искаше да й се възстанови имуществото и ние се съобразихме с нейното желание. Дошло е обаче време Лавиния сама да вземе решение по въпроса.
Следователно майка ми е знаела. Това бе първата болезнена мисъл, която проникна в съзнанието ми. Мама, тази безупречна, почтена жена, е знаела през всичките тези години, че Джъстис Робинсън не е мой чичо и по този начин е била съпричастна на една лъжа, която в крайна сметка ме накара да страдам. Мама, чичо — пътеводните звезди в живота ми — бяха измамили моето доверие и поставиха под въпрос всички житейски стойности, в които вярвах.
Защо ме бяха излъгали? Нима са си въобразявали, че правят това от любов към мен? Но обичта не може в никакъв случай да оправдае измамата, нали? Щом като заблуждаваме тези, които обичаме, значи не ги уважаваме достатъчно. Защото ако ги уважавахме, щяхме да знаем, че те са в състояние да понесат бремето на истината. Вероятно и Джъстис Робинсън е почувствал същото, тъй като е продължил да пише с треперещи пръсти: Когато се сетя, че от толкова време разиграваме този театър с Лавиния, не мога да се освободя от известни угризения на съвестта.
За какъв театър става въпрос, надигна се в мен негодувание. Театър ли е това да се представя за мой чичо? Или да ми внушава надеждата, че един ден ще наследя колекцията? Та нали именно той ме учеше да обичам този живот, да гледам на тези предмети като на живи същества, като моя собственост, като част от самата мен? Докато най-сетне свикна с мисълта, че живот на по-ниско равнище би ми бил непоносим. Театър ли е това да ме възпита като ренесансова дама, а след това да изостави несамостоятелното същество, каквото бях, съвсем неподготвено за съвременния живот? Без всякакво предупреждение той ми нанесе удар в гърба и предизвика в мен гняв и дори омраза.
Забравих всичко — и мастилото, и Леонардо, и времето. В мен се надигна непозната до този момент възбуда и аз изсипах всички чекмеджета на пода. Започнах неистово да прелиствам писма, записки, различни сметки и всички онези дебели дневници. Не знаех точно какво търся… може би някое сведение за Бостън, за майка ми, рубина, за нашето псевдосемейство, изобщо нещо, което да обясни целия този театър, този безсърдечен маскарад — убиец на надежди и илюзии.