— Тя сега сама ли е в стаята?
— Докторът е при нея. И някаква медицинска сестра. Беше очевидно, че Меги не цени особено лекарското съсловие. Тя въздъхна тежко; бе достатъчен само един поглед, за да разбера, че едва стои на крака. Накарах я да седне, не обръщайки внимание на протестите й и й напъхах в ръцете чаша горещ, силен чай.
— Не мога да се храня сама, много съм притеснена — обясних любезно. Думите ми поласкаха възрастната жена и тя отстъпи. Установих с облекчение, че напитката й подейства добре, но си личеше, че все още е разтревожена. Прокашля се продължително, след което започна да си излива душата. Явно изпитваше потребност да се довери някому; бе обещала на Дамарис да не издава нищо, но вътрешно се измъчваше.
— Представяте ли си, мис, клетото дете лежи безпомощно на земята, а този надут пуяк прави грешка след грешка, с цялото си медицинско образование! Но какво да сторя аз, мис? Тя ме накара да се закълна в Божията майка и да не казвам никому нищо.
Очевидно Меги си мислеше, че съм посветена във всички тайни на Дамарис. Реших да не разсейвам заблудата й.
— За какво си се заклела? Да не издаваш, че някой я трови? — Меги кимна утвърдително. — Та нали на тях и бездруго им е известно, Меги — добавих аз благо. — Ти нали присъстваше, когато го казах на лекаря. А баща й вече знаеше. — Не сметнах за необходимо да обсъждам с Меги неговите предположения.
— Да, но той не знае кой е виновният — отвърна тя равнодушно. — Той няма да повярва на думите й, казва мис Дамарис, и освен това тя не иска да му причинява болка — Меги не продължи с разкритията си и дори моите настоявания не помогнаха.
— Това е свързано със смъртта на майка й, нали? — попитах сякаш между другото. Меги потръпна. — Всъщност това ми е известно, но така и не разбрах защо… Дамарис е присъствала. Затова ли понякога са държи толкова… особено? — Прости ми, Дамарис, прошепнах беззвучно.
— Че как няма да се държи особено? — защити Меги своята малка господарка. — Киселината, разяждаща онова красиво лице, страховитите писъци, агонията! А детето е било там и всичко у станало пред очите му. Било е нещастен случай! Двете чаши една до друга на масата и едната пълна с киселина — маркизата почиствала скъпоценния метал с нея. Да, да, по-рано тя много обичаше да работи по колекцията, но от този случай не иска и да я погледне. До вчера детенцето ми също не беше пристъпвало прага на това ужасно място. Да, беше просто нещастен случай. Та могъл ли е изобщо някой в разгара на караницата да различи двете чаши една от друга? Тя обаче просто не може да забрави.
Сега вече всичко бе ясно. Няма нищо чудно, помислих си, че Дамарис бяга от този спомен. Каква страховита смърт, миризмата на изгоряла плът, и едно чувствително същество като Дамарис, вцепенено от ужас, безпомощно, точно като мен в предходната нощ. Можех да предположа какви кошмари измъчват душата й.
— Тя си мисли, че майка й иска да я накаже, нали? — попитах хладнокръвно и отговорът се изписа в очите на Меги.
Приближих се до нея и сложих ръка на рамото й.
— Знаеш ли какво? — обърнах се мило към нея. — Мисля, че сега трябва да се качиш в стаята си. Опитай се да поспиш. После ще идеш на църква и ще се помолиш за здравето на Дамарис. Помоли се и за душата на майка й. Можеш да излезеш от къщата, нали?
Меги само изпръхтя презрително.
— Никой няма и да забележи. Той е долу в библиотеката заедно с маркизата и си изплаква мъката върху гръдта, сякаш е нейно детенце. — При тези думи стомахът ми се присви. — Сега, разбира се, той горчиво се разкайва за суровото си държане към клетото дете през всичките тези години, да се надяваме, че не е закъснял. В този дом се случиха лоши неща, мис. Сатаната и прелюбодейката са отклонили не една благочестива душа от правия път на добродетелта.
Разбира се, тя имаше предвид Марина и Рос — явно всички наоколо знаеха за тяхната интимна връзка.
Особен и тих бе този коледен ден, тих като смъртта. Малко по-късно Меги се поуспокои и я изпратих в стаята й. Обещах, че ако науча нещо ново, веднага ще пратя да я повикат. Не се случи обаче нищо. Предобед лекарят се отби няколко пъти, но говореше само общи приказки. Несъмнено искаше да се прибере бързо в къщи, за да прекара празника със семейството си. На нас обаче не ни бе до празнуване. Ние не биваше да влизаме в стаята на болната, но се утешавах с мисълта, че ако станеше нужно, щяха да ни извикат непременно. Казвам „ние“, „нас“, но всъщност изобщо не обръщах внимание на останалите. Седях си сама в стаята и си блъсках безкрайно ума, но без всякакъв успех. В един момент слязох в трапезарията и обядвах сама, очевидно, за да намеря някаква работа на прислугата. Следобед се убедих, че няма да има нова криза. Затова се изкъпах, сложих си нови дрехи и се завтекох към църквата на Копли Скуеър.