Но всъщност нали бях свидетел на сцената в зимната градина? Недоумението в очите й, когато я връхлетя споменът, след това ужасът, а най-накрая мълчание и равнодушие. Така и не ми каза нищо за сладката си тайна. Помъчих се да си припомня всички подробности. Какво точно се случи онази вечер в зимната градина? Всъщност някой знае какво. Само едва доловими стъпки и усещането, че зад растенията има някой, нещо, което извика в паметта ми един друг случай. А след това бръшлянът внезапно се разтвори и пред нас изникна Уорън Слоун. Откъде ли идваше точно? От вътрешността на къщата ли? Или отвън, през вратата, която не можах да открия? И Слоун ли бе човекът, с когото Марина се срещна тайно онзи следобед?
Внезапно в съзнанието ми се оформи страшна догадка — и то не само заради Дамарис, а и заради мен самата. Нима Уорън Слоун се бе опитал да отрови Дамарис? Не можех да повярвам. Виж, ако бяха женени, прошепна някакъв глас в мен, той щеше да я наследи и тогава може би… Отново думите на Дамарис: „Уорън Слоун е влюбен в колекцията Калхън, той буквално се е поболял по нея и жадува за нейната красота. Би пожертвал дори и живота си за тази красота. След което добави: Аз също съм експонат от колекцията Калхън.“ Следователно по отношение на него тя не хранеше никакви илюзии, но пък му вярваше. Нуждаеше се от него. Дали крушението на това доверие е било достатъчно силен мотив, за да посегне на живота си? Да.
Обвинението срещу мен обаче не съответстваше на характера й. Ако наистина е искала да умре, тя щеше ясно и категорично да обяви намерението си; независимо от това какво ще си помислят околните за нея. Опрях глава в ръцете си. Не, не бях постигнала нищо — решението на загадката все още ми убягваше.
В следващите дни животът в къщата продължи по обичайния си начин и дните се нижеха със скоростта на охлюв. Междувременно махнаха коледното дърво от зимната градина. Помъчих се да се съсредоточа върху работата си с гоблените и дантелите, но мислите ми постоянно витаеха някъде другаде. Разхождах се всеки ден, но тъй като не исках да срещам никого, грижливо избягвах обичайния си маршрут и обикалях само онези квартали на Бостън, които не познавах. С Марина и Рос се засичахме в трапезарията, заради прислугата и аз се включвах в незначителните разговори на масата. Марина изглеждаше ужасно. Както винаги лицето на Рос си оставаше безизразно. До леглото на Дамарис денонощно дежуреха медицински сестри. Единствено Меги имаше правото да я навестява от време навреме. Що се отнася до останалите, лекарят ни осведоми, че болната не иска да вижда никого.
— Несъмнено става дума за болестен симптом. Обаче не бива да се тревожите. В момента я измъчват странни халюцинации, но скоро те ще изчезнат.
Рос кимна хладно, но жилата на слепоочието му започна да пулсира.
— В момента, в който се възстанови, ще отпътуваме обратно за Италия. Снаха ми се оказа права. Доведох дъщеря си тук, като се надявах, че ще се научи да вижда действителността такава, каквато е. Вместо това обаче за малко не я убих.
Реших, че трябва да се държа здраво за Меги, ако искам да науча новини за Дамарис. Милата ми, вярна, сърдечна, свадлива Меги — какво ли щях да правя без нея? Меги бе тази, която чуваше клюките в слугинските стаи, както и откъслеци от разговорите на медицинските сестри. Именно тя наблюдаваше по своя си хитроват начин какво става в стаята и като нямаше с кого другиго да го сподели, идваше при мен.
— Онези вътре говорят, че тя самичка си е сипала отровата. Не, моето момиче никога няма да стори такова нещо! Та тя много добре знае, че това е смъртен грях.
— А щеше ли да е смъртен грях, ако тя не е била на себе си.
— Това, което казвате, мис, е само едно от всичките лоши неща, които се разправят за нея — отвърна Меги мрачно. — Едно ще ви кажа обаче: Ако моето детенце наистина не е на себе си, то е само защото сатаната иска да я погуби!
В друг разговор тя пък сподели следното:
— Клетото момиче бълнува постоянно, но докторът пръста си не помръдва, за да й помогне! А онзи там, мистър Слоун, той й изпрати много хубав букет. Тя обаче, макар и много да обича цветята, не ги иска в стаята. Решила е, че те й носят нещастие.
Този път болестта на Дамарис се проточи много дълго. Никой не знаеше защо е точно така. Може би всичко се дължеше на нервната треска, на арсена или просто на цялостното й лошо здравословно състояние. Обединени от общата тревога, ние се въоръжихме с търпение и зачакахме. А навън снегът не преставаше да вали.