Един ден — бе 31 декември, следобед — Хопкинс дойде в стаята ми.
— Долу на входа ви очакват с писмо, мис. Той настоява да ви го предаде лично.
Слязох и съзрях някакъв дребосък на неопределена възраст.
— Вие ли сте мис Виния Стантън?
— Да. За мен ли носиш писмо? — Протегнах ръка, а малкият кимна удовлетворен.
— Да, наистина сте вие. Той каза, че ще ви позная по пръстена. — С тези думи момчето ми пъхна в ръцете някакъв омазан, изпомачкан плик и за миг изчезна зад гъстата снежна пелена.
Качих се бързо в стаята си, заключих вратата и разкъсах нетърпеливо плика. Адресът бе зацапан и нечетлив, но познах почерка веднага, независимо че обръщението и подписът липсваха.
Направо съм полудял от притеснение, а онзи цербер на вратата не ми казва нито дума. Трябва да знам какво става там. Можете ли да дойдете при мен? Знам, че не уредно, но поне може да сте сигурни, че няма да ви види никой.
Накрая бе написан адресът, малка улица до Бейкън.
Облякох се топло и излязох. Заоправдавах се пред самата себе си, че съм длъжна непременно да разкрия „тайната“, за която спомена Дамарис. Въоръжена с огромна доза недоверие, се отправих на път. Не минах, както обикновено, през парка, а скъсих разстоянието, като минах бързо покрай мръсната и бавна река. Не след дълго свих в някаква стръмна, павирана уличка. От двете страни се точеха еднообразни тухлени къщи, широки колкото една стая, с черни капаци по прозорците и лъскави чукчета от месинг на вратите… Намирах се в стария град, в Бостън от колониалната епоха. За момент всички тревоги отлетяха от главата ми и започнах да се наслаждавам на красивата гледка. Гъстият сняг веднага засипваше стъпките ми. На улицата не се мяркаше жива душа; само зад някои от прозорците гореше бледа домашна светлина. Най-сетне стигнах до улицата, на която живееше Слоун и затърсих номера на къщата. Намирах се вече в по-обикновен квартал. Тук жилищата бяха изградени върху бивши обори и обеднели вдовици даваха стаи под наем, за да свържат някак двата края. Къщата, която търсех, бе загубила своя цвят, но пък чукчето на вратата блестеше.
Уорън ми отвори веднага и ме затегли нагоре по стъпалата.
— Благодаря ви, Лавиния, вие сте истински ангел. Съблечете си палтото и свалете ботушите, стига предложението ми да не ви шокира; сигурно съвсем са прогизнали от влагата. — После ме настани в удобен люлеещ се стол до малка запалена камина. — Казвайте сега, за Бога, какво става в мавзолея на Марлбру Стрийт.
— Дамарис щеше замалко да умре — отвърнах направо. — От свръхдоза арсен, както вероятно знаете вече.
— Да, това бе единственото, което успях да изкопча от онзи цербер, Хопкинс. Казва, че било от небрежност.
— Дамарис твърди, че сама е взела отровата. Знаете ли за това?
— Изключено! — Изненадата му бе неподправена. — Не й вярвам.
— Често сте споменавали, че в този дом има намесена отрова. Не е ли малко странна тази ваша… далновидност.
Уорън ме изгледа недоумяващ.
— Какво, за Бога, искате да кажете с тези думи?
— Само това, което твърдите и вие — че в този дом става нещо недобро. Не знам защо, но понякога ми се струва, че ме използват като някакъв вид посредник и това никак, ама никак не ми се нрави. — Произнасяйки последните думи, се разтреперих цялата, но все пак успях да придам спокойно звучене на гласа си.
— И вие си мислите, че аз участвам в това… начинание?
— Да, така мисля. На Бъдни вечер Дамарис бе извън себе си от щастие. Затова не ми се вярва, че е искала да посегне на живота си. Тя има опит с арсен и затова е изключено да е взела свръхдоза. Освен това крие някаква тайна, но така и не ми я издаде. Струва ми се обаче, че тази тайна ми е известна, макар и да нямам доказателства. Именно по тази причина дойдох при вас.
Погледите ни се срещнаха.
— Все пак съм длъжна да кажа — добавих, — че на Бъдни вечер случайно се озовах в балната зала.
— О — възкликна Уорън и приглади косата си с пръсти. Той помълча малко и продължи: — Колко съм недосетлив! Сигурно искате вече чай. — Той отиде до печката и се зае с някаква димяща кана от месинг. По всичко личеше, че се е подготвил извънредно грижливо за моето посещение: резенчета лимон с карамфил, кекс и печени ябълки, които се задушаваха върху печката. Стаята му бе малка, но обзаведена с вкус — няколко красиви мебели, няколко красиви литографии на стената. — Вторият ми дом — обади се той и ми подаде чаша. — Но едва ли ще остана още дълго тук. Моят нюйоркски музей не ми удължава отпуска.