— Има ли в този дом служител на име Уорън Слоун?
— Едва ли може да се говори за „служител“ — отговори Рос студено. — Той е взел отпуск от работодателя си, един от нюйоркските музеи, и ми помага за каталогизирането и оценката на моята колекция. Смея ли да попитам какво е предизвикало този интерес на бостънската полиция?
— Ами да! Налице е една извънредно съществена причина — отвърна инспекторът. — Защото мистър Слоун е мъртъв.
До мен Марина пое шумно дъх, а моето сърце се разтуптя неистово и в очите ми набъбнаха сълзи. Рос се вцепени.
— Не е възможно — продума той тихо. — Та той вчера бе тук и се чувстваше съвсем здрав.
— Така ни съобщиха и на нас.
Този човек си играе с нас на котка и мишка, помислих си.
— Няма ли да ни съобщите от какво е починал? — Очевидно и през ума на Рос бяха минали мисли, подобни на моите.
Котешките очи на широкото полицейско лице задебнаха лицата ни, гласът му обаче прозвуча повече от любезно:
— Станало е по някое време през нощта. Неговата хазяйка ни повика тази сутрин, тъй като не могла да го събуди. Според доклада от огледа на местопроизшествието става дума за отрова.
Едва се сдържах да не изпискам. Корсажът поддържаше тялото ми изправено, обаче механично съм забила нокти в плътта под гънките на полата си.
Рос повдигна изненадан вежди — хладнокръвно като истински актьор.
— Имате ли сериозни основания, инспекторе, да допуснете, че някой, който и да е той, може да е причинил преднамерено смъртта на мистър Слоун?
Словата бяха казани и вече нямаше връщане назад. Марина притвори страдалчески очи, сякаш внезапно я е пробола остра болка.
Неочаквано за всички напрежението, обхванало всички присъстващи, отстъпи място на абсурдно, безгранично облекчение. Полицаят поклати глава и отвърна вежливо:
— В никакъв случай. Според нас той сам е причинил смъртта си.
Самоубийство. Това ли е имал предвид Уорън, когато каза: „Смъртта на Ромео и неговата любима не представляват нищо в сравнение…“. Да, но Ромео е загинал от бързодействаща отрова.
— Хазяйката му ни каза, че вчера е бил у вас. Според нея преди ден или два някой от вас го е посетил в квартирата му. Надявахме се, че вие ще ни помогнете да открием мотивите му; доколкото сме в състояние да ги възстановим, разбира се.
— Естествено, инспекторе. Двамата със зет ми ще ви помогнем според силите си. — Марина овладя нервността си и отново заизлъчва привичния си чар. — Вчера още от пръв поглед забелязах, че младият човек е малко притеснен и объркан.
Очевидно семейство Калхън за пореден път изгради солиден зид около себе си, изхвърляйки навън всичко, което можеше да се окаже неприятно. Рос само кимна и добави:
— Изглеждаше доста неуравновесен. А освен това имам известни съмнения относно почтеността на неговите сделки. Като капак на всичко той прояви и някои съвсем неподходящи влечения… Изобщо, бих казал, че вчера той пи доста много. Да, сега вече разбирам, че в такова едно състояние на духа човек може…
— Не! — Викът прозвуча откъм стълбите, а гласът принадлежеше на Дамарис. Бе се вкопчила в парапета, нощницата се вееше като покров около тялото й, косата й бе разбъркана, а очите искряха гневно. В този драматичен момент тя приличаше на обезумяла, оперетна Офелия. Всички изглеждахме толкова изумени и стреснати, че едва успях да сподавя импулса си да се изсмея на глас.
— Уорън не се е самоубил. Не беше способен на такова нещо! Никога! — Не бях си и помислила, че Дамарис може да подслушва зад вратите. Тя се запъна в нощницата си и продължи с пронизителен глас: — Зная кое го е убило. Ако ти не им го кажеш, татко, ще го сторя аз.
— Е, това вече… — започна инспекторът, но Рос го прекъсна хладно.
— Все пак нека чуем какво иска да ни каже дъщеря ми.
— Да, трябва да ме изслушате. О, Боже, да се бях вслушала… помислих си, че аз ще бъда единственото изключение, но съм се лъгала, ах, как съм се лъгала. — Внезапно Дамарис бе връхлетяна от пристъп на хомерически смях. — Проклятието на Калхън! Погубваме всички, които обичаме. Нашата любов е убийствена… а аз го обичах, о, Боже, колко го обичах…
Двамата с Рос тръгнахме инстинктивно към нея, но тя ни отблъсна, изкрещя „Не!“ и изписа във въздуха кръст, изправена сякаш пред нечиста сила. Завтече се към Марина, а тя я притисна към себе си и я загледа с поглед, който ме разтърси до дъното на душата ми. Не бях предполагала, че Марина е способна на такава всепоглъщаща любов, на такова състрадание и такъв страх.
— Моля ви, трябва да разберете… — Гласът на Марина потрепери. — Бедната bambina не знае какво говори.