— Тя ти принадлежи. Повярвай ми, наистина се радвам, че най-сетне я върнах на законния й собственик. На мен тя донесе единствено страдания, а дъщеря ми не иска да я докосне.
Вдигнах глава и го изгледах твърдо.
— Аз съм като майка си. Не мога да я приема като компенсация за минала вина.
— А можеш ли да я приемеш при други условия? Все още не те моля да се омъжиш за мен. Случиха се твърде много неща. Не знам дори дали ми вярваш. Моля те само за едно: Дай време на мен и на себе си, за да започнем всичко отначало, без предварителни резерви. Ела с нас в Италия; ако не заради мен, то поне заради Дамарис.
Отидох до прозореца и опрях чело в хладните стъкла.
— Не знам… наистина се случиха толкова много неща. И изобщо не съм наясно на какво да вярвам. До днес дори не знаех коя съм…
— По-точно, не си знаела кой е баща ти — поправи ме Рос. — Коя си ти показва твоят характер, твоята порядъчност — все неща, които нямат нищо общо нито със семейството, нито пък с произхода.
— Спомням си, че веднъж и Дамарис ми каза същото. Дамарис… тя не ме допуска до себе си, няма доверие в мен.
— Доверието й ще се възстанови, щом се пооправи.
— Тя смята, че съм я отровила!
— Един ден ще си промени мнението… всъщност тя и сега знае, че не си ти.
Погледнах го учудено.
— На какво се основава това ваше убеждение?
— Просто познавам дъщеря си — отвърна той спокойно. — И ако не си затваряш съзнателно очите, и ти ще стигнеш до същия извод. От все сърце се надявам да останеш при нас, защото тя се нуждае от теб. И то много.
— Но тя бяга от мен!
— Бяга от теб по същата причина, поради която си й необходима — защото си силна и я познаваш. И защото си единственият човек, който може да я обича, независимо от всичко. Марина и аз направихме всичко възможно, но очевидно не сме в състояние да й простим напълно. Тя е осъзнала този факт преди нас.
— Какво, за Бога, искате да кажете с тези думи?
— Изабела. Убеден съм, че отдавна си се досетила, Лавиния. Дамарис уби майка си.
Глава двадесет
В първия момент буквално загубих дар слово. След като се посъвзех, промълвих с пресъхнала уста:
— Но нали е било нещастен случай? Рос само поклати глава.
— Това е обяснението, което дадохме на прислугата. Марина е присъствала и е видяла всичко. Двете, жена ми и тя, са били в зимната градина. Изабела се готвела да излезе на разходка, но Марина я задържала. Скарали се за нещо си, типично по сестрински. Марина и досега не може да си прости, че я е спряла. Защото в противен случай Дамарис нямало да срещне майка си, когато слязла в зимната градина.
Той спря за момент и една жила запулсира на слепоочието му. После продължи с овладян глас:
— Дамарис отново била обзета от истеричен пристъп. Знаеш как се държи в такива случаи, нали: Гласът й изтънява и започва да диша на пресекулки. Бях й подарил едно котенце, но то умря. Беше си наумила, че Изабела е виновна за смъртта му. Защото Изабела мразеше котки. Разменили си реплики, но жена ми си мислила вече за своята среща и изобщо не я изслушала. Марина ми каза, че Дамарис й препречила пътя и не я пускала да тръгне. Изабела била облечена в бяло, любимия й цвят — в него приличаше много на Ла Бианка — а ръцете на Дамарис били изцапани. Жена ми понечила да я отмести. В този миг Марина не могла да отгатне намерението на Дамарис, а още по-малко пък да го предотврати — дъщеря ми грабнала от масата чашата с киселината, с която Марина почиствала накитите, и я лиснала право в лицето на майска си.
Ужасена, похлупих лице в ръцете си.
— Марина запазила самообладание — продължи Рос. — И изляла чашата с чай, която държала в ръцете си, върху обгарянията на сестра си. Това обаче не помогнало и Изабела умряла начаса; поне не се е мъчила много.
— А… Дамарис?
— Избягала веднага — отвърна Рос. — В първия момент никой от нас не се сети за нея. Намерихме я по-късно в стаята на майка й, паднала в безсъзнание под гоблена с двете сестри. Опитала се да го среже с нож. В продължение на няколко седмици бе в тежка нервна криза. Когато дойде отново на себе си, не помнеше нищо. Решихме, че ще е най-добре, ако я оставим в неведение за случилото се и разпространихме версията за нещастния случай. В Италия тя се чувстваше добре; в противен случай не бих я върнал обратно тук. Но стана точно това, от което Марина се боеше през цялото време: Постепенно спомените са изплували от подсъзнанието й и са я принудили да се самонакаже по този причудлив начин, един вид като изкупление за извършеното.