Меги размаха бойко ръце и изпръхтя презрително:
— Котката никога няма да й стори зло. Тя много обича мис Вини. Този дом е обитаван от дух и ако не бяхте учили, че духове няма, вие също щяхте де повярвате в съществуването им. Защото днес не можете да обвините малката ми господарка, тъкмо бях при нея и тя спи дълбоко.
— Престани с тези дрънканици — сряза я Марина. — По-добре да беше останала при Дамарис — ако се събуди, при нея трябва да има някой. Ще ида да видя как е.
Това бе първата нощ, в която при Дамарис нямаше медицинска сестра.
— Не биваше да я освобождаваме — обади се Рос сърдито, — днес щеше да ни свърши добра работа. Лавиния, нали няма да възразиш? — При тези думи той опипа тялото ми. — Няма нищо счупено, само натъртвания. Меги, помогни ми, моля те!
Те настояха да ме занесат до стаята. Лео скочи пъргаво при мен на леглото, а Рос помоли Меги да донесе коняк и седна срещу ми. Остана там докато заспах.
На следващата сутрин се събудих с ужасни болки в ръцете и краката — явно, последствията от падането бяха тежки, отколкото очаквах. Бях толкова замаяна, че изобщо не си спомнях какво се е случило. Лежах неподвижна сред възглавниците до момента, в който Меги донесе подноса със закуската, загрижена и словоохотлива както винаги. Лео хвърляше скришни погледи към гърнето със сметаната и най-охотно позволи на Меги да го почеше зад ушите.
— Как само говореше за бедното животно — заоплаква се тя. — Та той няма нарочно да ви счупи врата, нали! Сигурно няма нищо общо с падането ви, казах го и на онези там долу.
— Какво искаш да кажеш с това, Меги?
При тези думи тя веднага се отдръпна и се скри зад бронята си.
— Не е моя работа да съдя за тези неща. Някои хора знаят какво става в този дом, а другите не искат да си го признаят. Господарят каза да останете в леглото, докато дойде докторът за мис Дамарис; после щял да прегледа и вас.
— Меги, как се чувства Дамарис?
— По-добре е, мис. — Гласът й отново се съживи. — Тази ужасна нервна треска най-сетне свърши. Вчера през вратата ги чух да си приказват съвсем нормално с маркизата. Ако питате мен, мисля, че лекарството само влоши състоянието й; сега обаче това няма вече значение. Докторът рече, че от днес престава да го пие. Разбира се, маркизата не е съгласна, но като ида в стаята за подноса, шишето ще падне съвсем случайно и лекарството ще изтече.
— Меги, какви ги приказваш!
Тя ме изгледа особено.
— Мис Вини, Господ — Бог не ги обича тези работи — да се упойва човек с разни дроги.
Лежах отпусната в леглото и очаквах с нетърпение лекаря, за да ми съобщи новини за Дамарис. Доктор Мартинсън дойде следобед и установи само някои натъртвания — точно както очаквах.
— Днес останете на легло и се пазете през следващите няколко дни — препоръча ми той. — Вие сте много здрава физически, мис Стантън. А освен това трябва да благодарите на своя ангел — хранител, че сте се ударили в перилата, преди да се сгромолясате долу, в залата. Там подът е от мрамор и щеше да бъде цяло чудо, ако не си счупехте врата.
Същото каза и Меги малко преди това. Потръпнах от ужас. Лекарят си отиде, а аз вперих поглед в набраната коприна на балдахина и се замислих. Помъчих се да възстановя инцидента.
Защо изобщо излязох в коридора по това необичайно време? Спомените ми бяха доста размътени от полученото сътресение. Бях тръгнала надолу, за да взема нещо, може би книга. Да, исках да взема една книга, защото трябваше да узная повече за цветята. Отчаяно се опитах да си припомня всички подробности. Да, станах от леглото. Беше тъмно, тъмно и студено. Точно така, бързах и не си сложих нито халата, нито пантофите. Спомних си добре килима и паркета на коридора под краката си. Също и аромата на туберози, струящ от отворения прозорец, както и слабата миризма на лой от свещта. Когато се сгромолясах надолу, тя описа кръг в тъмнината, но не повреди мраморния под. А когато посегнах към перилата, долових и миризмата на восъка, с който го полираха. После ръцете ми увиснаха в празното и… да, имаше още нещо. Нещо, на което не обърнах внимание в първия момент, а после направо забравих в суматохата. Нечие невидимо, но отчетливо присъствие.
Да, в тъмнината зад мен имаше някого. Може би Лео? Марина обвини него за инцидента. Не, внезапно се досетих — не можеше да бъде Лео.
Няколко пъти съм се спъвала в Лео, случвало се е и да го настъпя. Спомних си усещането, когато неговата копринена козина се отъркваше в кокалчетата на крака ми. Още по-добре обаче познавах реакциите му: Независимо от любовта му към мен, в такива случаи той засъскваше насреща ми гневно и заплашително. Тази вечер обаче съскане нямаше. Защото изобщо не е бил там. Някой друг се е спотайвал зад гърба ми. Не, не си внушавах: в тъмното нечия ръка ме блъсна в гърба. Надолу. Върху мраморния под.