Билките наистина подействаха — дотолкова, че на следващата сутрин София се чувстваше достатъчно добре да стане от леглото, да се облече и да седне на масата в трапезарията. В замъка все още нямаше други хора, освен нея и прислужниците, така че никой не видя как прокара ръка по корема си с новопородила се гордост, преди да седне. Нямаше голям апетит, но все пак хапна малко и след това се настани с книга в ръка в един топъл, окъпан в слънчева светлина ъгъл на библиотеката.
Седнала тук, в помещението, където Морай толкова често бе търсил спасение от принудителното бездействие в Слейнс, София имаше чувството, че е по-близо до него, когато докосваше гладките, кожени подвързии на книгите, които той обичаше да чете.
Сред всички тях имаше една, която я караше да усеща най-силно това чувство на връзка, сякаш гласът на Морай изричаше думите, които следяха очите й — „Крал Артур или британската слава“ на Драйдън13. Страниците изглеждаха отваряни толкова рядко, че тя се съмняваше, че някой, освен Морай и нея самата е прочел стиховете. А бе сигурна, че той ги е чел, защото в писмото, което й бе оставил, бе вмъкнал цитат от тази творба. Това кратко писмо, наситено с толкова силни чувства, й вдъхваше такава увереност, че когато го препрочиташе всяка вечер, всичките й тревоги изчезваха, а стиховете, написани с ясния му, решителен почерк я обгръщаха така, като че ли самият той ги изговаряше:
София отново препрочете стиховете и докосна страницата с пръсти, като че ли по някакъв начин това можеше да приближи Морай до нея. „Още няколко седмици — помисли си тя. Само още няколко седмици, месец може би, и тогава кралят със сигурност щеше да дойде.“
Сред всички обитатели на замъка се говореше само за това. Посетителите идваха и си отиваха в състояние на неимоверно въодушевление и това лято имаше моменти, когато Слейнс изглеждаше оживен като кралски двор, а около трапезата можеха да се видят множество непознати лица — мъже, които бяха пропътували цели мили, за да пренасят тайни съобщения от благородниците от Севера и от тези от планините.
Те не смееха да дойдат лично; едно събиране на отявлени якобити щеше само да привлече вниманието на кралица Ана, а всички знаеха, че английският двор е обърнал постоянно бдящото си око на север като хрътка, надушила нова миризма във вятъра. Според графинята това не се дължеше на случайността и тя не правеше никакви опити да скрие мнението си на кого дължат това внимание. Всички, които идваха в Слейнс, получаваха съвет да внимават с думите и делата си пред херцога на Хамилтън.
— Щом държи да изиграе ролята на вълк в кошарата — бе казала тя, — трябва да го оставим да продължава да вярва, че всички ние сме овце.
А графът се бе усмихнал и бе отвърнал:
— Майко, ти може да си много неща, но никой, който те е срещал, не би могъл да те сметне за овца.
София безмълвно се съгласи с него. Графинята, която толкова пъти бе доказвала силата на интелекта си, това лято показа такава физическа издръжливост, която не бе по силите на София въпреки младостта й. Тя почти не спеше, ставаше рано, за да се заеме с ролята си да подготви всичко за идването на краля: посрещаше многобройните посетители, пишеше безброй писма и отговаряше на куп други. Като че ли нямаше нощ, когато светлината в стаите й да не остава да гори дълго след като всички останали вече си бяха легнали.
А скоростта, която си налагаше — скорост, способна да изтощи до крайност всеки мъж — при нея като че ли служеше единствено за да засили владеещото я чувство на безпокойство.
— За бога! — бе избухнала тя предишната седмица, докато двете със София стояха пред огромния прозорец на приемната. — Какво си мислят всички те? Трябва да дойдат сега. Трябва или ще изпуснем момента.
И все пак морската шир под тях оставаше обезкуражаващо пуста и на хоризонта не се показваха никакви платна с новини от Сен Жермен.
Тази сутрин София стоеше по навик до прозореца на стаята си, вперила поглед с надежда на изток, но виждаше само слънчевата светлина, която се отразяваше върху водата, твърда и блестяща, и след няколко минути очите я заболяха толкова много, че трябваше да отклони погледа си.
„Днес няма да се случи нищо особено — въздъхна тя, — не и когато графинята и синът й все още са на посещение при граф-маршала в Дънотар.“ Днес щеше да бъде ден за почивка и усамотение. София седна с няколко книги, зачете се и остави слънцето, което проникваше през прозорците, да затопли наведената й глава и раменете й и да я накара да се унесе, а после и да потъне в забравата на съня.
13
Джон Драйдън (1631 — 1700) — известен поет, критик, преводач и драматург, оказал огромно влияние върху литературния живот в Англия след Реставрацията. — Б.пр.