— Сигурно сте уморен, капитане, щом сте яздили от граф-маршала дотук. Трябва да останете в Слейнс, докато се възстановите от пътуването.
Поклонът на Огилви бе дълбок и изпълнен с нескрита благодарност.
— Ваша Светлост е прекалено любезна.
Тя се усмихна.
— Съвсем не. Елате, нека да повикам някого, който да ви заведе до стаята ви.
След излизането му усмивката й се стопи и тя се обърна очаквателно към полковник Грейм:
— Патрик, кажете ми всичко, което знаете за този човек.
Полковникът отвърна прямо:
— Можете да му имате доверие.
— Защо смятате така?
— Защото е понесъл много повече трудности от вас или от мен в служба на Стюартите. Преди двайсет години се е сражавал за стария крал Джеймс и е бил един от онези смели планинци, които се биха при Киликранки14 заедно с Дънди и разбиха английските линии. А когато ветровете отново се обърнали, той се присъединил към онези от планинците, които последвали стария крал Джеймс в изгнанието му. Сто и петдесет храбри мъже пожертвали всичко, което имат, за да служат на Джеймс срещу заплата на обикновени войници. На река Рейн има остров, наречен „Островът на шотландците“, защото са го превзели по начина на планинците — газейки във вода до раменете, уловени ръка за ръка, под прикритието на нощта, са победили превъзхождаща ги в пъти сила. Кралят на Франция ги смята за легенда, както и всички в Сен Жермен. Но днес малцина от тях са живи. Когато срещнах капитан Огилви преди десет години от сто и петдесетимата бяха останали двайсет, а днес броят им със сигурност е намалял още повече.
Разказът му видимо бе развълнувал младия граф.
— Чувал съм за тези планинци, но не съм си и помислял, че един ден някой от тях ще потърси подслон под моя покрив. — Въодушевен, той се обърна към полковника: — Разбира се, че капитанът е добре дошъл.
Графинята добави:
— Да. Благодаря ви, Патрик, че разсеяхте тревогата ми.
Но София, която я наблюдаваше, забеляза, че тя все още не сваля грижливо поддържаната си маска на безразличие, като че ли разказът на полковника не бе премахнал всичките й съмнения.
Очевидно бе, че полковник Грейм не изпитва никакви притеснения. На другата сутрин двамата със София сядаха да възобновят прекъснатата си партия шах, когато вратата на библиотеката се отвори и Огилви, виждайки, че вече са там и изглеждат заети, се извини и понечи да се оттегли, но полковник Грейм категорично възрази.
— Елате и се присъединете към нас, капитане.
— Ако сте сигурни, че няма да ви се натрапвам.
— Съвсем не. Освен това присъствието на публика може да подобри играта ни.
София се съмняваше, че на света има сила, способна да й помогне тази сутрин да спаси царя си. Докато капитан Огилви се настаняваше в едно кресло до огъня, тя се възползва от възможността отново да проучи разположението на всички фигури на дъската с надеждата да забележи хода, който щеше да избави царя й от опасността.
Полковник Грейм я наблюдаваше внимателно от другата страна на масата, без да се опитва да скрие колко е развеселен.
— Има начин — подхвърли той — да се измъкнете.
— Предполагам, че няма да ми кажете какъв е той? — Знаеше, че няма да й помогне. Нито веднъж досега не й бе казал как да движи фигурите, нито пък й бе дал някакъв съвет, но от време на време я учеше да насочва погледа си във вярната посока. Точно това направи и сега.
— Този начин включва царицата ви.
— Царицата ми… — Погледна, но не можа да разбере какво има предвид полковникът. А после изведнъж възкликна: — О! — и направи хода.
— Виждате ли? — По усмивката на полковник Грейм си личеше, че се гордее с нея. — Казах ви. Сега царят ви е в безопасност. Поне — предупреди я шеговито той — засега.
Огилви погледна дъската без особен интерес, но София знаеше, че няма дълго да устои на желанието си да им разкаже някоя история. Предишната вечер на трапезата ги бе забавлявал с какви ли не разкази, защото през дългия си живот се бе сдобил с цял куп истории и му доставяше удоволствие да ги споделя. Не че София имаше нещо против — на нея те й се струваха очарователни, пълни с дръзки приключения, но истината бе, че щеше да слуша, дори и да заспиваше от скука, защото сърцето й не бе така кораво, че да откаже на някого като Огилви, който отдавна бе изживял дните си на слава, възможността да ги преживее отново чрез разказа си.
— Да — обади се Огилви от креслото си. — Често пъти става така, че кралицата е в състояние да спаси краля. Нашият млад крал Джейми дължи много на майка си. Той изобщо нямаше да оцелее, ако не беше смелостта й да го отведе отвъд морето.
14
Битката при Киликранки (27 юли 1689 г.) — епична победа на якобитите от планинските кланове на Шотландия над далеч по-многобройните сили на поддръжниците на Уилям и Мери, но победата при Киликранки не оказва ефект върху изхода на войната, а цената й се оказва твърде висока: около една трета от силите на планинците са избити, а техният предводител — виконт Дънди, е ранен смъртоносно. — Б.пр.