— Бил е убит.
София все още не казваше нищо.
— Толкова съжалявам — рече графинята.
Слънчевата светлина грееше в очите на София и това й се стори толкова странно: че слънцето все още грее.
— Как?
— Загинал в битка — каза графинята, — на място, наречено Малплаке16. Ужасна битка, както пише брат ми в писмото си.
— Малплаке. — Звучеше й нереално. Само едно далечно място, едно непознато име, което усещаше странно на езика си. Не беше нещо истинско.
Чуваше, че графинята продължава да говори, но думите не стигаха до съзнанието й. Дори не се опитваше да ги разбере. Достатъчно й бе да седи там, пресипвайки пясък през пръстите си, и да се взира към линията, където небето и морето се сливаха, като че ли всеки момент можеше да види първото потрепване на бързо приближаващи се платна.
Вълните продължаваха да прииждат по мекия си път към брега, а после да се връщат обратно, а чайките в небето продължаваха да се носят във въздуха, да кръжат и да се провикват една към друга с кресливи писъци, заглушавани от смеха на децата, които си играеха край водата.
А после смехът на Ана се извиси над останалите и в този единствен миг нещо разкъса София отвътре и я сгърчи като хартия, смачкана от небрежна ръка. Тя се опита да се съпротивлява, да се пребори с кипящото напрежение на сълзите и устните й се разтрепериха от усилието, но нямаше полза. Погледът й се замъгли, докато накрая вече не можеше да види хоризонта, нито пък графинята, която се бе приближила до нея и я гледаше съчувствено. И тогава не можа да спре първата малка сълза, която се отрони от очите й едновременно с последното зрънце пясък, плъзнало се между пръстите й, без да успее да го задържи.
Сега вече остави всичко да се излее.
Не исках да поглеждам. Не исках, но знаех, че нямам друг избор. Пликът с листовете бе все още там, където го бях оставила, на ъгъла на масата, колкото се може по-надалеч от компютъра. Беше там от цял ден, още откакто се бях върнала от Абърдийн. Бях го извадила от куфарчето си най-вече защото Греъм бе започнал да ми липсва след нашия уикенд и ми се струваше успокоително от време на време да поглеждам и да виждам ясния и сигурен почерк, с който бе изписал името ми на плика.
Не бях свалила и фланелката му за ръгби. Дългият й ръкав увисна пред пръстите ми, докато се пресягах през масата. Запретнах го нагоре до лакътя си, взех плика и извадих листите от него с решително движение, като че ли разкъсвах превръзка.
В действителност това не бе в стриктния смисъл на думата запис на родословно дърво, както го бе нарекъл Греъм. Едно истинско родословно дърво щеше да започне с едно име и да продължи в обратен ред само към предците по пряка линия. Но според мен това, което бе намерил Греъм, бе по-полезно. Това бе, както би го нарекъл баща ми, „запис на потомците“; започваше с най-ранния известен родственик и се движеше напред, като родословните дървета на английските крале и кралици, които можеш да видиш на първите страници на историческите книги, разкривайки широката мрежа от семейни връзки, децата от всеки брачен съюз, кой за кого се е оженил и кой кога е умрял.
Семейство Морай от Абъркерни очевидно са били доста активни в това отношение и трябваха няколко страници, за да се проследи линията до раждането на Джон. Той бе лесен за намиране в частта, където се споменаваха брат му — дванайсетият лерд, сестрите му Амелия и Ана и още двама братя. Присвих очи, за да се съсредоточа само върху неговото име.
Записът бе болезнено кратък — само годината и бележката:
„Починал от раните си…“
Не се споменаваше нищо конкретно за битката, но на този етап отдавна бях спряла да се питам дали спомените ми отговарят на истината и знаех без съмнение, че Морай е паднал при Малплаке. Това име можеше да не е означавало нищо за София, но аз го познавах добре. Все още си спомнях как бях чела живото описание на Чърчил на тази битка в неговата многотомна биография на един от собствените му прадеди, херцога на Марлборо. Не си спомнях точния брой на убитите него ден, но знаех, че цяла Европа е била шокирана и ужасена от клането. Самият Марлборо — стар и опитен войник — бил толкова дълбоко покъртен от човешките загуби при Малплаке, че според Чърчил след тази битка останал завинаги променен. Щели да изминат цели сто години, преди броят на жертвите да бъде отново постигнат на бойното поле.
16
Битката при Малплаке (11 септември 1709 г.) отнема над трийсет хиляди човешки жертви от двете страни. — Б.пр.