И все още успяваше. Когато я взе, София почувства същата връзка както преди, а когато избра една случайна страница и прочете стиховете, те й заговориха силно и сигурно както винаги, при все че сега не говореха за любов, а за поражение — нещо, което в този миг бе близко до сърцето й.
Чу как вратата зад гърба й леко се отваря и после отново се затваря, а бавното шумолене на рокля по пода й подсказа, че идва графинята. Все още загледана надолу към книгата, София каза:
— Чела съм тази пиеса толкова често, че сигурно съм научила стиховете по-добре от всеки актьор, и въпреки това все още откривам фрази, които ме изненадват.
Графинята се приближи и попита:
— Коя е тази книга? — а после прочете заглавието и веждите й леко се повдигнаха. — Подозирам, скъпа моя, че може да се окажеш единственият човек в този дом, който изобщо се е опитал да прочете това. Щом ти доставя удоволствие, трябва да я вземеш като подарък от мен.
Ако ставаше въпрос за която и да е друга книга, София може би щеше да възрази, но искаше така отчаяно точно тази, че само я стисна с ръце и каза „благодаря“.
— Няма за какво. Сега, като се замисля, трябва да вземеш още няколко. — Графинята заоглежда лавиците с новооткрита цел. — Херцогинята на Гордън ме уверява, че ти е осигурила да отседнеш сред най-добрите семейства в Къркубри, но въпреки това, скъпа моя, те са камеронианци17, ревностни презвитерианци, и едва ли си позволяват удоволствия като приятни четива. Не, трябва да вземеш някои книги оттук, иначе единственото, което ще имаш за четене, ще бъдат разни сухи религиозни трактати. — Избра няколко тома, свали ги от лавицата и ги постави един върху друг до дъската за шах. — Ще ги добавя към багажа ти. Ето, дай ми и Драйдън — протегна ръка да вземе книгата от София, която й я подаде с неохота, но с най-сърдечни благодарности.
— Прекалено сте мила.
— Нима си мислеше, че ще те изпратя толкова надалеч без нищо? — Графинята също сведе поглед и се засуети да подравни ръбовете на книгите, като че ли тази малка подробност имаше огромно значение. — Предполагам, че все още си решена да заминеш? Не искам да си мислиш, че не можеш да промениш решението си. Все още не е късно.
София се опита да се усмихне.
— Съмнявам се, че прислужниците, които през последните дни така изнемогнаха от усилия да се погрижат за всичко, свързано с пътуването ми, ще останат доволни, ако променя намеренията си.
— Тук няма човек, който да иска да си заминеш. Прислугата ще бъде много щастлива, ако решиш да останеш. — Погледът й срещна очите на София. — Както и аз.
— Ще ми се да можех. — София усети прилив на тъга. — Но тук е пълно с прекалено много спомени за него.
— Разбирам. — Графинята винаги изглеждаше толкова силна, че понякога човек можеше лесно да забрави, че тя също бе загубила съпруга си, и то не толкова отдавна, и знаеше какво е да живееш само със спомени. — Но може да дойде време, когато тези спомени ще ти бъдат утеха. — Очите й нежно галеха наведеното надолу лице на София. — С времето става по-лесно.
София знаеше, че е така: от загубата на родителите и сестра си бе научила, че остротата на тъгата й ще бъде притъпена от минаващите години, и все пак знаеше също така, че загубата на Морай й бе причинила по-голяма болка от всички останали, взети заедно. Смъртта му я бе оставила да се чувства по-самотна от всякога и можеше самата тя да остарее и да умре, преди да минат достатъчно години, за да притъпят болката, която разяждаше сърцето й.
По коридора се чуха стъпки, а после и леко почукване на вратата.
— Чувстваш ли се достатъчно силна за това? — попита графинята.
София прехапа устна и поклати глава, преди да отговори:
17
Камеронианци — име, дадено на онази част от презвитерианците, която следва учението на Ричард Камерън (предп. 1648 — 1680). Те настояват за независимост на църковните дела от държавата и силно се противопоставят на перспективата за католически монарх на трона на Шотландия. — Б.пр.