— Така ли? — учудих се аз.
— О, да. Вчера бях в хотел „Сейнт Олаф“ и намерих няколко души, дето ще ти помогнат за книгата. Направил съм ти мъничък списък.
„Мъничкият списък“ на Джими съдържаше поне половин дузина имена. Той ми ги прочете и ми обясни така подробно кой, кой е, че скоро започнах да се обърквам — не знаех дали учителят ми е предложил да ме разведе с колата си из областта, или водопроводчикът. Едно име обаче запомних.
— Доктор Уиър — рече Джими най-накрая — много се интересува от историята на областта. Голям човек е, ще знаеш. Бори се да спаси Слейнс. Тази вечер ще си е у тях, ако искаш да се отбиеш там и да поприказвате.
— Много би ми харесало. Благодаря.
— Има си къща по-нагоре, до Касъл Ууд6. Ше ти кажа пътя, не е трудно за намиране.
Излязох след вечеря. Навън вече бе тъмно и по пътечката от къщичката ми надолу към главния път онова странно неприятно усещане отново ме сграбчи в ноктите си, макар наоколо да нямаше нищо и никой, които биха могли да ме застрашават. Заставих краката си да се движат по-бързо, но усещането ме преследваше по петите като невидима сила чак до пътя, а после се оттегли в тъмнината в очакване… знаейки, че отново ще има шанс по-късно вечерта, когато се прибирам вкъщи.
6.
Касъл Ууд се намираше недалеч от „Килмарнък Армс“. Бях минала оттам онзи първи ден, когато шофирах към дома на Джейн, и на дневна светлина гората ми се бе сторила спокойна и мирна. Ала в тъмнината всичко бе съвсем различно и останах доволна, че тази вечер мога да вървя покрай нея от другата страна, по тротоара, оставяйки пътя помежду ни. Безброй врани шумно кръжаха над върховете на дърветата и острите им крясъци се забиваха в мозъка ми. Високите дървета с разкривени чворести клони изглеждаха заплашителни и загадъчни, като онези гори, в чиито дебри се криеха вълци и вещици; напомняха ми горите от илюстрациите към книжката ми на Братя Грим.
Къщата на доктор Уиър бе гледка, която посрещнах с облекчение — ниска, едноетажна постройка със звънче до вратата и семейство от малки гномчета, които надничаха от грижливо поддържаната градинка.
Очевидно бе, че ме очакват. Само миг след почукването ми вратата се отвори. Реших, че доктор Уиър също прилича на гном — невисок, кръглолик, със старомодни очила с кръгли стъкла. Не можех да преценя на каква възраст е. Косата му бе побеляла, но цветът на лицето му бе здрав и червендалест, кожата гладка, а очите зад стъклата на очилата му бяха ясни и проницателни. Знаех, че доскоро е бил хирург — съобщи ми го Джими — и едва наскоро се е пенсионирал.
— Заповядайте — каза той, — влезте.
Взе палтото ми и го изтръска, за да го поизсуши, а после грижливо го закачи на старинната закачалка с огледало. Всяко кътче на коридора говореше за добър вкус и любов към старинните мебели. Не че беше претрупано, но избелелите шарки на тапетите, персийският килим на пода и меката светлина на аплиците по стената придаваха на помещението атмосфера на сигурност и удобство.
Тази атмосфера бе дори още по-осезаема в тесния, осветен от лампи кабинет, където той ме покани. Едната стена бе покрита от пода до тавана с шкафове с остъклени врати, натъпкани до пръсване с книги — нови и стари, с твърди и меки корици. И тъй като пространството очевидно не стигаше на домакина, за да може да събере всички книги на рафтовете, той бе натрупал една върху друга книги навсякъде, където имаше свободно място. Почувствах се като шестгодишно хлапе, попаднало в магазин за сладкиши.
Тъй като обаче не исках да изглеждам като шестгодишно хлапе, сподавих ентусиазма си и позволих на доктор Уиър да ме представи на жена си, която седеше в единия от двата фотьойла, тапицирани с крепон и разположени срещуположно около малка кръгла масичка до стената. Зад тях богато надиплени завеси висяха пред единствения прозорец на стаята и скриваха настъпващия мрак, задържайки вътре топлото сияние на настолните лампи. Едно кресло с огромни странични облегалки допълваше обзавеждането на стаята, а на стената, която не бе покрита с шкафове с книги, картини с морски пейзажи и кораби отразяваха светлината в рамките си.
Елси, съпругата на доктора, бе приятна, стройна жена, белокоса също като него. Помислих си, че прилича повече на фея, отколкото на гномче. Сините й очи непрекъснато танцуваха.
— Тъкмо се канехме да изпием вечерното си уиски — осведоми ме тя. — Ще се присъедините ли към нас? Или може би бихте предпочели чаша чай?
Отвърнах, че едно уиски би ми дошло много добре.