— Имайте предвид, че синът й, тринайсетият граф, е имал огън у себе си. Ненавиждал Обединението от все сърце и се борил срещу него до последния си дъх и по всички възможни начини. А освен това, разбира се, бил от рода Хай и поддръжник на кралете Стюарт, а това не бил избор, който един мъж можел да направи лесно. Чарлс Хай живял в изключително опасни времена. — За миг се замисли над това, което ми бе казал, а после продължи: — Така и не се оженил и не създал наследник преди смъртта си, затова титлата отишла при сестра му — още една интересна графиня на Ерол, но това е друга история. Както и да е, тя също не оставила наследник, затова титлата велик констабъл преминала в странични разклонения при разни племенници и племеннички и старата фамилия я загубила. Слейнс обаче останал собственост на графовете на Ерол до 1916 година, когато двайсетият граф бил принуден да го продаде. Новият собственик най-накрая се отказал от него и накарал да съборят покрива; казват, че било от съображения за безопасност, при все че е по-вероятно просто да се е опитвал да избегне плащането на данъци. А след това без покрив сградата просто започнала да се руши.
— Срамота — обади се Елси. — Такава величествена стара сграда с такава история. Тук е отсядал Самюъл Джонсън заедно със своя биограф господин Бозуел7. Дъглас, ти имаше екземпляри от нещата, които са писали за Слейнс. Бяха много интересни.
— А, да — кимна той. — Бях забравил за тях. — Надигна се от коженото си кресло, излезе за малко от стаята и се върна с папка, пълна с листи. — Ако желаете, можете да ги задържите. Имам и други копия. Описанията на Бозуел са далеч по-живи и пълнокръвни. На Джонсън са по-суховати, но все пак интересни за четене. Има и още едно-две неща, които може би ще са ви от полза — свързани са с историята на Слейнс. А тук някъде — той се огледа смутен — имах и старите планове на замъка, които показваха кои стаи къде са били. Не мога да се сетя какво съм направил с тях.
Елси каза:
— Може да си ги дал на някого.
— Много е вероятно. — Седна и ми се усмихна. — Проклятието на възрастта. Вече взех да забравям всичко. Все пак ще проверя дали няма да успея да намеря тези планове. Сигурен съм, че бихте искали да ги погледнете.
— О, да. Много.
Елси се усмихна.
— Сигурно е страшно интересно да пишете за миналото. Какво ви накара да се заинтересувате от историята?
И на този въпрос не можех да дам кратък отговор, но все пак се опитах и така заговорихме за любовта на баща ми към генеалогията, за пътуванията, които двамата с него бяхме предприемали по местата, откъдето бяха дошли предците ни, и за всички часове, които като дете бях прекарала с него в търсене на надгробните камъни на един или друг пра-пра-пра-прадядо. За мен всички тези хора бяха реални — лицата им в пожълтелите снимки с рамки, разпръснати навсякъде из къщата, ми бяха така познати, както и моето собствено, и когато спирах да ги погледна, те също ме гледаха и ме повличаха със себе си в миналото.
Докторът разбиращо кимна.
— Да, моят баща не се интересуваше от история, но беше наследил един портрет, при това доста добър, на някакъв Уиър, който е бил морски капитан. Когато бях дете, този портрет висеше в кабинета и разпалваше въображението ми. Не се съмнявам, че точно оттам идва любовта ми към морето.
Това ми напомни за нещо друго.
— Да не би случайно да знаете къде бих могла да потърся сведения за шотландския флот в началото на осемнайсети век?
Той се усмихна, остави чашата си и погледна към шкафовете с книги.
— Е, може да се окаже, че имам някой и друг стар том по въпроса.
— Има цяла лавица, пълна с книги на тази тема — уточни Елси. — От корабите ли се интересувате?
— Най-вече от хората. Трябва да направя проучване за капитаните, за които е писал Натаниъл Хук.
— А, капитан Гордън, нали така? — Доктор Уиър погледна към мен, за да се увери, че става въпрос за същия човек, след което се надигна и се запъти към библиотеката. — В „Старият шотландски флот“ има писано доста за него. Имах екземпляр тук някъде… да, ето го. Може да го вземете, ако искате, и да го прегледате, за да проверите дали това, което ви интересува, е вътре. Ако не е, имам и други книги, които може да…
Думите му бяха прекъснати от почукване по вратата.
— Извинете ме — рече докторът и излезе в коридора. Чух как отваря вратата, после приглушения му глас и този на някакъв друг мъж, смях и тропот на крака, когато някой пристъпи прага.
Доктор Уиър се завърна, грейнал в усмивка.
7
Самюъл Джонсън (1709 — 1784) — един от най-известните литературни дейци в английската история. Поет, есеист, биограф, лексикограф и литературен критик. Джеймс Бозуел (1740 — 1795) — автор на многобройни забележителни дневници, най-вече известен като приятел и биограф на Джонсън, с когото се запознава през 1763 г. — Б.пр.