Отбелязах, че ако не пиша, просто нямам какво друго да правя. В къщата нямаше телевизия.
— Значи си намери някоя кръчма и обърни няколко чаши.
— Не, това също не става. Утре сутринта имам разходка по крайбрежната пътека и не мога да си позволя да се събудя с махмурлук.
Гласът й стана обвинителен:
— Ти ми обеща, че няма да се изкачваш по тази пътека сама.
— Няма да съм сама. — Още в мига, в който го казах, пожелах да си взема думите назад. Джейн притежава инстинкт, не по-лош от този на плъх, да подушва неизказаното. В никакъв случай нямаше да успея да задържа Греъм Кийт извън обсега на радара й.
— О, така ли? — Отговорът й представляваше упражнение по нехайно любопитство. — И кой ще дойде с теб?
— Един познат на хазяина ми. — Опитах се да я отклоня от дирята и й разказах как Джими се е върнал от любимото си заведение с цял списък хора, с които очакваше да се срещна. — Изготвил ми е цяла програма.
— Много любезно от негова страна. — Но след тази забележка тя се върна направо на онова, което я вълнуваше: — И какъв е приятелят му? Млад? Стар? Привлекателен?
— Преподава история — отвърнах, — в университета в Абърдийн.
— Не това те питах.
— Е, според досегашния ти опит как изглеждат професорите по история?
Тя ми позволи да приключа темата дотук, но не я познавах от вчера и знаех, че не е свършила с въпросите. Това бе само началото.
— Както и да е — нареди ми тя, — не пиши довечера. Очевидно на клетия ти мозък му трябва почивка.
— Може би си права.
— Разбира се, че съм права. Звънни ми утре след разходката, става ли? Просто за да знам, че не си паднала от скалите?
— Да, мамо.
Но наистина последвах съвета й тази вечер да не работя. Дори не продължих проучванията си, макар че статиите, които доктор Уиър ми бе дал предната вечер, за замъка Слейнс, както и копията от разказите на Самюъл Джонсън и Бозуел за престоя им там, си стояха в папката, примамливо близо до фотьойла ми. Преднамерено отказах да им обърна внимание; вместо това си направих чаша чай, включих електрическата печка и седнах във фотьойла, без да правя абсолютно нищо, докато накрая заспах.
III
Градинарят не й харесваше. По нищо не приличаше на Кирсти, на Рори, на готвачката госпожа Грант или на трудноподвижния майстор на малц, който обикновено си седеше в тъмната, изпълнена с аромати пивоварна и когото София в действителност бе виждала само веднъж, или на момичетата в краварниците и оборите, които минаваха покрай нея с кискане всеки път щом се покажеше на прага. Не, градинарят беше различен.
Не беше много възрастен, но понякога изглеждаше стар, както се привеждаше над инструментите си с острото си лице и безрадостните тъмни очи, които винаги когато София се огледаше, се оказваха приковани в нея.
Сега, с пукването на пролетта, той като че ли беше по цял ден в Слейнс, при все че не живееше там.
— О, да — кимна Кирсти разбиращо. — Били Уик. Самата аз не мога да го търпя. Кара ме да се чувствам така, сякаш съм само по риза всеки път, когато ме погледне. Покойният граф обичаше баща му, предишния градинар. Затуй Нейна Светлост графинята продължава да го държи. — Допреди малко бе подреждала дърва в камините и сега вървеше обратно по коридора към кухнята заедно със София. Наоколо нямаше никого, който да вдигне вежди на свойското бъбрене на момичетата. Тази сутрин се бе получило писмо от графа на Ерол, когото очакваха да пристигне тези дни, и лейди Ан се бе оттеглила в стаята си, за да му отговори.
Затова, когато стигнаха до вратата на кухнята, София влезе вътре след Кирсти и дори госпожа Грант не я погледна укорително, тъй като отдавна се бе отказала от надеждата да убеди София, че не е редно да се сближава с прислужниците. Всички бяха разбрали, че е невъзможно да държат Кирсти и София, които бяха връстнички, жадни за приятелство и със сходен нрав, далеч една от друга. Тук, в Шотландия, бе съвсем нормално синовете на лердовете8 и тези на фермерите да седят един до друг на училищната скамейка и да играят заедно — обичай, който изпълваше големите къщи с приятелска атмосфера и топли чувства между тези, които прислужваха, и онези, които седяха на масата. Стига Кирсти да засвидетелстваше на София необходимото уважение, подобаващо на различието в общественото им положение, когато се намираха в представителните помещения на замъка, госпожа Грант не се вълнуваше какво правят двете, когато са в помещенията за слугите. Тя също нямаше какво добро да каже за градинаря.