— Да, като млад съм печелил награди. Учудва ме, че татко не ги е извадил, за да ти ги покаже.
Зад сухия му тон се долавяше такава привързаност към баща му, че това ме накара да се запитам нещо.
— Може би — рискувах да подметна — ще ми ги покаже утре. Нали знаеш, че ме покани на обяд?
— Да, спомена го.
— Ти ще бъдеш ли там?
— Да.
— Добре. Защото баща ти се опитва много усърдно да ми помогне с проучванията ми и много му се иска да ме запознае с теб и да си поговорим за историята. — Преструвайки се на много заинтересувана от лицето на коня, попитах, без да се обръщам: — Защо не си му казал, че вече се познаваме?
През дългата минута, която измина, преди да ми отговори, ми се прииска да можех да видя лицето му и да разбера какво си мисли. Когато проговори обаче, гласът му бе труден за разгадаване. Той просто ми върна въпроса.
— А ти защо не му каза?
Знаех защо и това не беше, само защото не исках да противореча на историята на Греъм или на липсата на такава. Причината беше… е, причината беше това, че Греъм, също като конете, беше моя тайна слабост. Когато бе близо до мен, се чувствах полунаелектризирана, полуобъркана, развълнувана като ученичка, която се е влюбила за пореден път, и исках за известно време да задържа това усещане, да го запазя за самата себе си и да не позволявам на никой друг да се намесва в него. Само че не можех да го кажа на Греъм, затова отвърнах:
— Не знам. Просто не мислех… — а после последвах примера му и прехвърлих топката обратно в неговото поле: — Предположих, че си имал причини да не му кажеш.
Каквито и да са били тези причини, той не ги сподели с мен. Явно не бяхме на една и съща вълна.
— И така — попита той, — как върви книгата?
„Далеч по-безопасна тема“ — помислих си.
— Добре, дори много добре. Снощи ме задържа на компютъра до три сутринта.
— Винаги ли пишеш нощем?
— Невинаги. Когато наближа края на книгата, пиша по всяко време. Но обикновено работя най-добре късно през нощта. И аз не знам защо. Може би защото съм полузаспала.
Казах последното като шега, но той кимна замислено.
— Възможно е — замисли се той. — Може би нощем подсъзнателното взема превес. Имам един приятел, който рисува и казва същото — че му е най-лесно да работи през нощта, когато мисълта му започва да се отклонява и е почти заспал. Твърди, че тогава вижда нещата по-ясно. Имай предвид обаче, че самият аз не мога да направя разлика между картините, които рисува нощем, и тези, които рисува денем — на мен всички те ми приличат чисто и просто на огромни размазани цветни петна.
През последната седмица, след всичко, което бях научила за София Патерсън, си бях създала няколко мнения по въпроса за подсъзнателното и как то управляваше писането ми, но ги запазих за себе си.
— При мен става въпрос най-вече за навик, отколкото за нещо друго. Когато започнах да пиша за пръв път — наистина да пиша, а не да се развличам с писане — все още бях в университета. Единственото свободно време, с което разполагах, бе късно през нощта.
— А какво си следвала? Английска литература ли?
— Не. Обичам да чета, но през всичките си години като ученичка винаги съм мразила, когато разпарчетосват книгите и ги подлагат на какви ли не анализи. Мечо Пух като политическа алегория, такива неща. Никога не съм била добра в тази област. В „Семейство Барет от улица Уимпъл“9 — нали знаеш, филма, в който Елизабет Браунинг се опитва да разгадае значението на едно от стихотворенията на Робърт Браунинг, затова му го показва, а той го чете и й отвръща, че когато е писал стихотворението, само Бог и Робърт Браунинг са знаели какво иска да каже, а сега го знае само Господ. Точно така се чувствам и аз по отношение на изучаването на английския. Кой знае какво е искал да каже авторът и защо това трябва да има някакво значение? Предпочитам да чета за удоволствие. Не, следвах политология.
— Политология ли?
— Имах идеи как да променя света — признах. — И си мислех, че един ден такова образование ще ми е от полза все за нещо. Всичко е политика.
Той не възрази. Само попита:
— Защо не история?
— По същите причини: предпочитам да чета историята за удоволствие. Преподавателите винаги успяват да я накарат да изглежда ужасно безжизнена. Не знам точно как. — След което си припомних с какво си изкарва хляба и се опитах да омекотя думите си: — Е, естествено, не всички преподаватели, но…
9
Филм от 1934 година, в който се описва истинската любовна история между двамата поети Елизабет Барет и Робърт Браунинг. — Б.пр.