— Удобни ли са ви тези ръкавици? — попита тогава.
Бяха топли, прекалено големи и дращеха грубо пръстите й, но в това усещане имаше някакво греховно удоволствие, като че ли не ръкавиците, а ръцете на Морай се бяха сключили около нейните, и тя не искаше да си отидат.
— Помагат ми — отвърна тя. — Макар че, признавам си, ми се струва, че трябва да имам сокол, кацнал на китката ми, за да им отдам дължимото уважение.
Никога досега не го бе виждала да се усмихва така — бързо, внезапно проблясване на зъби в израз на неподправена веселост. Въздействието на тази усмивка я остави без дъх.
— Да — рече той, — наистина не са по последна мода. Сестра ми Ана, която обожава приказките за рицари и техните подвизи, ми ги изпрати като коледен подарък. Не се съмнявам, че си е представяла точно това, докато ги е избирала.
Тя се усмихна.
— Моята сестра също се казваше Ана.
— Казваше?
— Тя почина, миналата година.
— Съжалявам. Имате ли други близки?
— Не.
— Трябва само да помолите, и съм готов да ви отстъпя част от моите. — Гласът му беше сух. — Имам две сестри и трима братя.
— Сигурно ви измъчва мисълта, че може да не ги видите, докато сте в Шотландия.
— Да. По-големият ми брат Уилям, лердът на Абъркерни, има момченце на осемнайсет месеца, което не може да ме различи от някой чужд човек. Надявах се да поправя това този месец, но май няма да имам възможност.
Тя се опита да го успокои:
— Но едно толкова малко дете така или иначе нямаше да ви запомни.
— Аз щях да го помня. — В гласа му имаше нещо, което я накара да го погледне и да се запита дали му е много тежко да живее във Франция, така далеч от хората, които обича. Не бе необичайно шотландец да живее в чужбина, а по-младите синове на благородните фамилии, които по силата на семейното право нямаше да получат земи в наследство, често избираха да служат във войските на чуждестранните монарси на континента и си изграждаха живот далеч от бреговете на Шотландия. София бе чула, че полковник Хук е направил точно това и че има жена и деца, които сега го чакат във Франция. Не знаеше със сигурност дали същото не важи и за Джон Морай.
— Вие имате ли синове? — попита тя, опитвайки се да звучи нехайно, за да изглежда, че отговорът му не означава нищо за нея.
Той й хвърли кос поглед.
— Не, нямам синове. Нито пък дъщери. Или поне никое момиче не е дошло при мен с подобно обвинение. А и си мисля, че майка ми би предпочела първо да се оженя, преди да даря фамилията с нови членове.
— О — рече София, защото не можа да измисли какво друго да каже.
Почувства, че я наблюдава, и при все че изражението му остана непроменено, София усети, че объркването й го забавлява, затова насочи разговора към друга посока:
— А в Сен Жермен ли живеете?
— Сен Жермен ли? Мили Боже, не — възкликна той. — Това не е място за хора като мен. Намирам си квартира там, където кралят на Франция решава да изпрати полка ми, и съм доволен от това положение, макар да признавам, че когато от време на време ме викат обратно в Сен Жермен, намирам двора на крал Джейми за приятно разнообразие.
Тя бе чувала много разкази за младия крал Джеймс — Красивия кос, както го наричаха заради тъмната му красота — и за неговата по-малка сестра, принцеса Луиз-Мари10, както и за великолепните празненства на техния двор във Франция, но никога не й се бе случвало да срещне някого, който е бил там, и изведнъж закопня да разбере всички подробности.
— Вярно ли е, че кралят и принцесата танцуват по цяла нощ и ходят на лов по цяла сутрин?
— И ходят на разходки по цял следобед? — Очите му бяха изпълнени с нежен присмех. — Да, и аз съм чувал такива слухове и е вярно, че те и двамата са млади и от време на време им се иска да вземат толкова удоволствие от живота, колкото могат. И кой може да ги обвинява след всичко, което са преживели? Но истината е по-скучна: принцесата е скромно момиче, надарено с очарователна чувствителност, а младият крал Джеймс прекарва дните си в постоянни занимания с делата си с прилежание, което подобава на един истински крал. Макар че — добави той, за да не я разочарова, — миналата година, в нощта срещу Богоявление, във Версай имаше бал, на който крал Джейми и принцесата танцуваха цяла нощ. Принцесата носеше костюм от жълто кадифе с бижута и диаманти в прекрасната си коса, а залата бе осветена от повече от две хиляди свещи. А когато балът свърши и кралят и принцесата излязоха от осветения от факли Мраморен двор, швейцарските гвардейци на френския крал отдадоха почест на каретата им и те се отправиха обратно към Сен Жермен, заобиколени от ездачи в богато облекло и с белите пера на Стюартите на шапките си.
10
Второто дете на Джеймс II и Мария Моденска, което доживява зрелост, е родено в изгнание във Франция през 1692 г. — Б.пр.