Ето защо избягвах всички средища на почитателите на модата и се ограничавах до странноприемници в покрайнините, където, приключили с дневните си задължения, отсядаха лакеи и друга прислуга да играят хазарт, да пият и да си разменят клюки за властните и прочутите. Веднъж срещнах моята спътничка, но тя прояви деликатност да не ме поздрави публично, макар че все пак ми смигна дръзко, докато ме отминаваше, хванала под ръка знатен джентълмен — той явно не се свенеше да демонстрира пред всички своята похотливост.
От слугите много скоро научих, че бих могъл и да не идвам за разговор с моя опекун сър Уилям Комптън, тъй като той не беше тук. Надеждите му за повишение се бяха пръснали на пух и прах заради спор с лорд-канцлера Кларендън по повод правата върху лова в гората Уичуд, които всеки от двамата се бе опитвал да си присвои. Тъй че докато поводите на управлението оставаха в ръцете на Кларендън, сър Уилям можеше да се прости с възможността да заеме висок пост. Той явно прекрасно го разбираше и бе решил да си спести пари, като остане в имението си и не си прави труд да се смесва с двора.
Вярно, други двама бяха тук. Но скоро узнах, че Едуард Вилиърс и сър Джон Ръсел, тези верни другари в нещастието, бяха стигнали до разрив, причинен от облагите на успеха, далеч по-лесно, отколкото с помощта на всички коварни кроежи на Търлоу. Вилиърс се подвизаваше в партията на лорд Кларендън, на чиято страна го бе привлякъл лорд Мордаунт, докато сър Джон Ръсел, принадлежащ към великия род на херцог Бедфорд, се бе присъединил към опозицията, обединявана единствено от ненавист към Кларендън. Това е то властта: добри хора, верни, благородни, храбри на бойното поле, започват да се карат като деца, щом станат придворни.
Тъй или иначе, в Тънбридж Уелс можех да се видя с двама души и останах удовлетворен, че вечерта, прекарана в слушане на клюки в таверната, не е напразно пропиляна. Изкушавах се да започна с Вилиърс, тъй като той очевидно имаше достъп до влиятелни хора, но като размислих, избрах по-лесната цел и на сутринта се отправих да засвидетелствам своето уважение на сър Джон Ръсел. Сега съжалявам за решението си и бих предпочел да премълча случилото се, тъй като то хвърля сянка върху един благородник по рождение. Само че не съм склонен да скривам каквото и да било и целта ми е да изложа нещата каквито бяха, с всичките им „брадавици и прочее“, както се изразява Кромуел.15 Сър Джон отказа да разговаря с мен. Де да беше само това; той реагира с преднамерено желание да ме унижи, макар нито на него, нито на близките му да бях причинил някакво зло. Минаха няколко месеца, преди да узная защо името ми го бе подтикнало да постъпи така.
Случи се следното. В седем часа сутринта влязох в салона на странноприемницата, където беше отседнал Ръсел, и помолих съдържателя да прати прислужник с молба да бъда приет. Не споря, така не се прави, но всеки, имал някакво съприкосновение с пътуващ кралски двор, е наясно, че всички подобни правила на етикета биват пренебрегвани. Наоколо ми имаше десетки хора — някои чакаха отговор на жалба, други просто закусваха, преди да потърсят аудиенция при разни големци. В залата жужаха гласовете на хора с дребни придворни длъжности, стремящи се да се доберат до първото стъпало на хлъзгавата стълба, водеща към назначения на важни и изгодни постове. В известен смисъл и аз принадлежах към тях и затова седях, както и те, в кротко очакване. Мина час, после втори, трети, после още половин. В десет и половина двама мъже слязоха по стълбите и се насочиха към мен. Бъбренето в салона замлъкна, всички заключиха, че съм направил първата успешна крачка към желаната цел, и завистливо се приготвиха да наблюдават как именно ще се случи.
Настана пълна тишина, така че не остана някой да не чуе предназначените за мен думи, а и прислужникът ги изрече на висок глас тъкмо с тази цел.
— Ти ли си Джак Престкот?
Кимнах и се изправих.
— Синът на Джеймс Престкот? Убиеца и предателя?
Отвътре всичко ми се преобърна и останал без дъх от шока, аз отново седнах, като съзнавах, че това още не е всичко, но по никой начин не можех да предотвратя следващия удар.
— Сър Джон Ръсел праща почитанията си и поръча да ти предам, че синът на псе също е псе. Нареди да си обереш крушите, да не отравяш с дух на предателство тази странноприемница и да не се осмеляваш никога повече да му се явяваш така нахално. Ако се опиташ, ще заповяда да бъдеш пребит. Напусни, или ще бъдеш хвърлен в отточната канавка, където му бе мястото и на отвратителния ти баща.
15
Когато сяда да позира за портрета си, Кромуел настоява пред художника да го нарисува „с всичките пъпки, брадавици и прочее“. — Б.пр.