— Вдигни тревога — поръчах му, като го известих за пълномощията си. — В сградата е проникнал наемен убиец.
Дадох му описание на италианеца, а после се върнах при господин Бенет и нахълтах в кабинета му без всякакви предварителни церемонии.
— Той е тук — обявих. — В двореца е.
Господин Бенет ме изгледа недоверчиво.
— Видяхте ли го?
— Не. Подуших го.
— Моля?
— Усетих мириса му. В прохода. Той се парфюмира с конкретен парфюм, който не може да се сбърка и с който не би се клепал нито един англичанин. Долових точно него. Повярвайте ми, тук е.
Господин Бенет изпъшка.
— И какво предприехте?
— Известих стражата и започнаха претърсване. Къде е кралят? Ами лорд-канцлерът?
— Кралят се моли, а лорд-канцлерът не е в двореца.
— Трябва да поставите допълнителна стража.
Господин Бенет кимна и незабавно повика служители да им дава разпореждания. Струва ми се, че тогава за пръв път разбрах защо Негово Величество го ценеше толкова много. Действаше спокойно, без да проявява тревога, но предприемаше възможно най-решителни действия. Не минаха и няколко минути и стражата заобиколи краля. Молитвата завърши предсрочно, но не така прибързано, че да разтревожи придворните. Малки отряди от войници се пръснаха из двореца да обискират стотиците му апартаменти, коридори и дворове.
— Надявам се да сте прав — каза господин Бенет, докато стояхме край прозореца, под който войниците разпитваха няколко дворцови служители. — Иначе ще ви се наложи да отговаряте, и не пред мен.
И тогава видях човека, когото издирвах от толкова дни. Господин Бенет заемаше апартаменти в ъгловата част на сградата и част от прозорците гледаха към Темза, а други — към уличка, водеща към Стълбите при Парламента. Тъкмо по тази уличка между Двора на стария дворец и Покоите на принца зърнах познатата фигура. Без сянка от съмнение това беше Кола, спокоен както винаги, макар и облечен не така крещящо, с вид, сякаш имаше пълно право да се намира там.
— Ето го там! — викнах и сграбчих господин Бенет за рамото. Нужни бяха много месеци да ми прости това ми действие. — Това е той! Бързо!
Без да чакам отговор хукнах навън от кабинета, слязох на бегом по стълбите, като извиках на стражите да ме следват. Като същински Хораций Кокъл23 заградих прохода към Стълбите при Парламента, чакащите долу лодки и единствения шанс за бягство на Кола.
Нямах представа какво да правя по-нататък. Бях невъоръжен, съвсем сам и без никакви възможности да се защитя от човек, прославен с бойните си умения. Но желанието и дългът ме накараха да застана на пътя му, защото нямах намерение да му позволя да се изплъзне от мен и от отмъщението, което не можех да не преследвам.
Ако Кола ми се беше нахвърлил с оръжие, бягството му щеше да е гарантирано, а също и моята смърт. Аз имах на своя страна единствено изненадата и напълно съзнавах колко нищожна защита е това.
Ала тя си свърши работата, защото, когато Кола ме видя, бе тъй изумен, че не знаеше как да се държи.
— Доктор Уолис! — възкликна и дори сподави усмивка, която би могла да мине за радостно учудване. — Никак не очаквах да ви срещна тук.
— Известно ми е. Може ли да се осведомя защо сте тук?
— Разглеждах тукашните забележителности — отвърна той, — преди да отпътувам за дома, което възнамерявам да направя утре.
— Няма да го бъде — заявих с облекчение, като видях как през двора към нас приближават войници. — Мисля, че пътят ви завърши.
Той се извърна да види какво гледам, а после се смръщи с недоумение и тревога.
— Както виждам, предали са ме — каза и аз си отдъхнах с огромно облекчение.
Отведоха го — без шум и суетене — в стаите зад Рибния двор и аз тръгнах с него. Господин Бенет отиде при Негово Величество да го извести за случващото се, а вероятно и да съобщи на лорд Кларендън, че опасността се е разминала. Аз, от своя страна, бях зашеметен от успеха си и изрекох благодарствена молитва, задето успях да заловя италианеца, преди да нанесе удара си, а не след това. Уверих се, че са го оковали, и едва тогава се заех да го разпитвам, но можех и да не си правя труда за малкото, което ми се удаде да науча.
Дързостта на Кола ме смая, защото той си даде вид, че напук на обстоятелствата се радва на срещата с мен. Каза, че му било приятно да види познато лице.
— Чувствах се много самотен, откакто напуснах прекрасния ви град, доктор Уолис — продължи той. — Жителите на Лондон не ми се сториха особено сърдечни.
— Нямам представа защо така. Но преди отпътуването си вие и в Оксфорд не бяхте особено желан гост.
23
Офицер от ранната Римска република, който защитава сам водещия към Рим мост над Тибър против етруските. — Б.пр.