Казах, че познавам подходяща жена, и при следващата ми среща със Сара ѝ предадох предложението. Един ден в седмицата трябваше да разтребва и почиства стаята му, да му носи вода и въглища, да му изпразва нощното гърне и да го пере. Шест пенса на седмица.
— Бих се радвала да имам още една работа — каза тя. — Кой е този човек? Няма да работя за никого, който си въобразява, че може да ме бие. Наясно си, струва ми се.
— Изобщо не го познавам, затова не мога да гарантирам за характера му. Още отдавна е бил изгонен от университета и едва сега се връща.
— Значи е лаудианец26? Нима ще работя за закостенял роялист?
— Бих ти намерил преподавател анабаптист, ако имаше такива, но в наши дни само хора от рода на Гроув могат да си позволят да направят подобно предложение. Постъпи както искаш. Но поне се срещни с него, може да не е толкова лош, колкото се опасяваш. Ето, аз самият съм закостенял роялист, а кажи-речи успяваш да сдържаш отвращението си, като си около мен.
С това си заслужих прелестна усмивка, която и до днес е жива в паметта ми.
— Малко са тези, дето ще са така добри като теб — отвърна. — И жалко, че е така.
Не ѝ се отиваше там, но имаше нужда от работа и накрая все пак постъпи при Гроув. Бях доволен, че стана така, и видях каква радост носи да бъдеш нечий покровител, пък макар и за нещо тъй незначително. Благодарение на мен Сара имаше достатъчно работа, за да се издържа и дори да спестява. За пръв път в живота си имаше някаква установеност и сигурност и изглеждаше удовлетворена. Виждах в това добра поличба за бъдещето. Уви, оптимизмът ми бе печално неоправдан.
Трета глава
Но аз избързвам. Нетърпението ми да предам всичко на хартия означава, че се налага да пропусна много съществени подробности; би трябвало да отмеря фактите, та читателят ясно да различи хода на събитията. Така според мен трябва да подхожда добрият историк. Знам какво казват философите: че целта на историята е да илюстрира най-благородните дела на велики хора, да дава примери за подражание на днешното далеч по-недостойно поколение, но аз съм убеден, че великите хора и благородните дела нямат нужда от чужда помощ и когато биват разгледани отблизо, малко от тях се оказват чак толкова велики и благородни. Подобна гледна точка за историята е оспорвана. Теолозите ни размахват пръст и твърдят, че предназначението на историята е единствено да разкрие чудесния Божи промисъл, когато Той се намесва в хорските дела. Този постулат също ми се вижда съмнителен, поне по начина, по който е упражняван. Дали Неговият план наистина се разкрива в законите на крале, в действията на политици и в проповедите на епископи? Дали можем лесно да повярваме, че такива лъжци, зверове и лицемери са Неговите избрани оръдия? Не съм на това мнение; не извличаме поука от политиката на цар Ирод, а издирваме казаното от най-нископоставения сред поданиците му, неспоменат никъде по страниците на историята. Прелистете трудовете на Светоний и Агрикола, четете Плиний, Квинтилиан, Плутарх и Йосиф и ще видите, че най-великото събитие от всички, най-важното, случило се в цялата история на света, напълно им е убягнало при все цялата им мъдрост и ученост. По времето на Веспасиан (както казва лорд Бейкън) е имало пророчество, че човек, произхождащ от Юдея, ще управлява света; ясно се подразбира нашият Спасител, но Тацит (в неговата „История“) има предвид единствено самия Веспасиан.
Освен това задачата ми на историк е да представя истината и ако разкажа за онези дни в приетата форма — причини, изложение, обобщение и поука, — със сигурност бих обрисувал странна картина на времето, през което това се случи. Все пак през тази годиш — 1663 — кралят за малко не бе свален от трона, хиляди сектанти бяха хвърлени в затворите, ехото от войната се чуваше над Северно море и първите предвестници на Големия пожар и Голямата чума вече се появяваха из страната под формата на странни и плашещи събития. Редно ли е всичко това да бъде пратено на заден план, или да се разглежда само като фон, на който се разигра смъртта на Гроув, сякаш това е най-важното събитие? Или пък трябва да игнорирам кончината на горкия човек и всичко, което тя повлече след себе си в града ни, защото интригите на царедворците, които ни доведоха до война през следващата година и за малко отново не хвърлиха страната в граждански междуособици и смут, са далеч по-важни?
26
Лаудианството е реформистко движение в англиканската църква в началото на 17-ти век, предвождано от архиепископ Уилям Лауд. — Б.пр.