За това не са нужни голяма ученост и познания, от разказа на самия Престкот следва, че изводите му са били погрешни и че са го подвели собственото му невежество и помрачен ум. Например той пише как демоните обладали тялото на сър Уилям Комптън и променили облика му, но това е решително опровергавано от уважавани авторитети. В „Malleus Maleficarum“27 ясно е посочено, че такова нещо е невъзможно. Аристотел твърди, че причина могат да бъдат единствено природни явления, в частност звездите, а Дионисий заявява, че дяволът не е способен да измени звездите, защото Бог не би го допуснал. Престкот така и не е успял да намери доказателства, че Сара му е направила магия, като е използвала негова кръв и коса, виденията му са предизвикани по-скоро от демоните, които сам е пуснал в съзнанието си, а не от такива, пратени му от друг.
Погрешно е разчел и знаците от духовете, които сам е призовал. В канчето с вода, което Ан Блънди е поставила пред него, той е търсил виновника за своите беди и водата му е показала истината — съвършено ясно е видял баща си и редом с него млад човек. Мисля, че този юноша е бил той самият. Със своята склонност към насилие и вероломство и двамата сами си бяха навлекли нещастията. Грейторекс го е предупредил повторно, но безумецът за пореден път е пренебрегнал съветите. Джак Престкот е държал отговора в ръцете си — Уолис го казва ясно и аз знам, че точно така е било, — но в безумието си е обвинявал други и е съдействал за погубването на Сара, като по този начин завинаги се е лишил от надежда.
За малко и мен да лиши от нея. В следващите месеци почти не виждах Сара, тъй като се заех усърдно със своите ръкописи и тетрадки. Но когато мислите ми не бяха заети с работа, непослушно бягаха към нея и страданието ми прерасна в негодувание, а после и в горчива ненавист. Зарадвах се, като чух, че доктор Гроув я е изгонил и че е останала съвсем без работа, намирах удовлетворение в това, че никой не я наемаше от страх да не тръгнат приказки. Веднъж я видях на улицата, пламнала от гняв и унижение, обсипвана от непристойни насмешки от студенти, до които бе стигнала мълвата. Този път не се намесих като някога, а се извърнах, след като се уверих, че тя ме забеляза — нека знаеше, че презрението ми към нея не е отслабнало. „Quos laesemnt et derunt“ — обикновено мразим тези, които сме обидили, както казва Сенека, и струва ми се, още тогава имах усещането, че съм се отнесъл несправедливо към нея, само че не знаех как да загладя грубостта си.
Скоро след тези събития, когато още бях потънал в мрачна меланхолия и странях от хора (избягвах срещи с приятели, защото щяха да започнат да ме разпитват какво ме измъчва), доктор Уолис ме извика при себе си. Такава чест бе рядкост — макар и да му изработвах заплатата като пазител на архивите, той почти не ме удостояваше с внимание. Всякакви дела помежду ни се решаваха при случайни срещи на улицата или в библиотеката. Както лесно би се досетил всеки, който познаваше Уолис, поканата ме притесни, тъй като неговата студенина внушаваше неподправен ужас. Това е един от малкото пунктове, по които се съгласявам с Престкот и Кола: и двамата намират общуването с него тягостно. Предполагам, че самото му безизразно лице предизвикваше безпокойство, защото е трудно да бъде разбран човек, който така сурово потиска всякакви външни проявления на природата си. Уолис никога не се усмихваше, нито се мръщеше, не изразяваше задоволство или неодобрение. Ала гласът му! Този тих и заплашителен глас носеше хиляда нюанса на презрение, едва скрити под тънкото лустро на любезност, която можеше да се изпари бързо като лятна роса.
Именно при тази среща Уолис ме помоли да му издиря книгата на Тит Ливий. Няма да предавам дословно разказа; ако се отстранят язвителните забележки на Уолис за характера ми, изложението му е точно. Обещах да сторя всичко по силите си и удържах на думата си, като не пропуснах в търсенията си нито една библиотека и книгопродавец. Уолис не ми каза защо му е нужен този том, а тогава още нищо не знаех за Марко да Кола, който пристигна в Оксфорд няколко седмици по-късно.
Вярвам, че дойде моментът да отделя повече внимание на този джентълмен и да премина към същността на нещата. Давам си сметка, че протаках по-дълго, отколкото е уместно, но това са болезнени спомени за мен, тъй като той ми причини твърде много терзания.
27
„Чукът на вещиците“, известен трактат по демонология, написан от двама германски монаси, доминиканските инквизитори Хайнрих Крамер и Якоб Шпренгер през 1486 г. — Б.пр.