Изпратих кратко писъмце на доктор Гроув, в което го молех да ми отдели време за среща и получих отговор, че е готов да ме приеме същата вечер. И така, може би два часа, след като господин Кола си бе тръгнал от колежа, аз почуках на вратата на Гроув.
Разбира се, не пристъпих веднага към целта на посещението си. Макар да бях дошъл като молител, не исках да се покажа невъзпитан. Така че си поприказвахме повече от половин час, а разговорът ни бе прекъсван от оригването и пърденето на доктор Гроув и гръмките му оплаквания от храната, която колежът поднасяше на членовете на факултета.
— Много съм любопитен как успява готвачът да съсипе най-обикновено печено месо — изръмжа той след особено тежък пристъп. — Кълна се, накрая ще ме вкара в гроба. Знаете ли, днес имах гост. Млад италианец, на вашата възраст, струва ми се. Дъвчеше храбро, без да се оплаква, но изглеждаше така стъписан, че ми идеше да се разсмея в лицето му. Там им е бедата на тия чужденци. Привикнали са да се глезят с разни ми ти сосове. Забравили са що е то истинско месо. И храната си са извратили също като религията. — Той сам се засмя на метафората си. — Толкова натруфена, че не си личи какво има отдолу. Дали е чесън, или тамян, ефектът е все същият.
Отново се засмя на малкия си каламбур и видях, че му се щеше да му бе хрумнал по-рано, та още повече да подразни госта си. Не му посочих, че отношението му към храната ми се струва малко противоречиво.
Тук той отново простена и се хвана за корема.
— Боже мили, проклетият готвач. Младежо, подайте ми онова прахче там в пликчето.
Взех го.
— Какво е това?
— Безотказно разхлабително, макар проклетият италианец да твърди, че било опасно. Няма такова нещо, доктор Бейт казва, че не е, а той е лекарят на краля. Щом е добро за крал, и за мен е добро. Гарантирано е от авторитет и от личния ми опит. А пък този Кола ще ми разправя, че не вършело работа. Глупости; глътваш две щипки и червата ти мигом се изпразват. Преди четири месеца се запасих с голямо количество тъкмо за такива случаи.
— Господин Кола е лекар и вярвам, че знае какво говори.
— Той така твърди, но не ми се вярва. Твърде голям йезуит ми се вижда, че да е истински лекар.
— Разбрах, че лекува счупения крак на Ан Блънди — вметнах, като видях шанс да насоча разговора в нужната посока.
Щом чу това име, доктор Гроув се смръщи недоволно и изръмжа заплашително като пес към свой съперник за кокал.
— Така чух.
— По-скоро лекувал го е досега, защото тя няма пари, а господин Кола не може да си позволи да работи безплатно.
Гроув изсумтя, но аз не обърнах внимание на предупреждението, забързан да си свърша работата и да си тръгна.
— Аз лично давам от себе си две лири и пет шилинга.
— Браво на вас.
— Но са ми нужни още петнайсет шилинга, а ги нямам в този момент.
— Ако сте дошли да ме молите за заем, отговорът ми е не.
— Но…
— Това момиче ми струваше почти осемнайсет лири годишно. Заради нея за малко да се лиша от обещания ми пост на енорийски свещеник. Ако ще майка ѝ утре да умре, това мен не ме засяга. А като слушам какво говорят за нея, заслужава си го. Ако няма пари за лечение, сама си е виновна и е грях да се пречи на възмездието, което сама си е докарала.
— Но болната е майка ѝ.
— Нямам нищо общо, отдавна не е моя грижа. Позволете да забележа, че твърде много се вълнувате за момичето. Защо така?
Възможно е да съм се изчервил и така да съм му подсказал истината, защото злонамереният му ум наистина беше много пъргав.
— Тя е прислужница на майка ми и…
— Но вие я посъветвахте да я наеме, нали, господин Уд? Излиза, че вие сте fons et ongo29 на моите ядове с нея. И при това ѝ плащате лекарските сметки? Много великодушно, чак прекалено, бих казал. Може би слуховете за нейната разпуснатост трябва да се отнесат към вас, а не към мен.
Той ме изгледа внимателно и видях как по лицето му плъзва удоволствие от безпогрешната догадка. Потайността никога не е била черта, която съм развивал у себе си с цел да доведа до съвършенство. Лицето ми беше отворена книга за всички, умеещи да четат, а за Гроув бе присъщо злорадството да разгадава тайните на околните, а после да преследва и измъчва нещастниците.
— Аха, антикварят е твърде погълнат от науките си, за да си намери жена, и помежду четенето си се задоволява с развратната слугиня. Такава е работата, нали? Малката уличница ви се отдава и вие го вземате за любов. Разигравате го кавалер пред нищожната мърла и във въображението си я рисувате като една истинска Елоиз30, обещавате ѝ пари, каквито нямате, и очаквате други да ви дадат заем, та да впечатлите вашата дама. Само че тя никаква дама не е, нали, господин Уд? И дума не може да става за такова нещо.
30
Любовница на Пиер Абелар, най-известния философ в Европа през 12-ти век, цитирана като рядък за епохата си пример за женско свободомислие. — Б.пр.