Да, важни са знанията. Да, на първо място трябва да стои нивото на образованието и е добре мъдростта да достига до възможно най-голям брой хора, защото sine doctrina, vita est quasi mortis imago, както казва Дионисий Катон — без учение животът е като отражение на смъртта. И то се знае, при други обстоятелства щях да имам много по-малко книги. Но понякога съжалявам за времето, когато хората ценяха книгите по достойнство и щедро плащаха за тях. Понякога, когато в Бодлеанската библиотека съсредоточеността ме напусне, а духът ми блуждае, моля да ми донесат някой от прекрасните ръкописи, съхраняващи се там. Или отивам в колежа и прелиствам часослов31, като се любувам на майсторството, вложено в създаването на толкова прекрасни творения. Представям си хората, работили над тях — писари, производители на хартия, художници и ювелири, и сравнявам създаденото със скромните издания на рафтовете ми. Сравнението е като между квакерски молитвен дом и католическа църква. Едните са посветени на словото и нищо друго, мисля, че и това си има своята добродетел. Но Бог е повече от слово, макар в началото да е бил именно това. Речта сама по себе си е бледа и неизразителна, когато се опитва да Го слави, и оскъдността на протестантските сгради е обида за името Му. Живеем във време, когато къщите на политиците са по-разкошни от Божиите обители. Какво говори това за упадъка на нравите ни?
И тъй, седях и се наслаждавах на съзерцанието на тази малка книга на Кола, като прекарвах пръст по изискания обков. Една стая… не, само една полица с такива книги би ми доставила най-голямата радост на света, макар че по-скоро можех да стана канцлер на Англия, отколкото да ме споходи такова чудо. Пред мен беше псалтир, прекрасен по рода си образец, и аз щракнах малката ключалка, за да видя дали страниците отговарят на корицата по разкош, защото се говори, че венецианските печатари са най-добрите.
Очакваше ме стъписваща изненада: вътрешността на книгата бе изрязана. Отначало ме обзе огромна тъга — да се съсипе такава красива вещ за мен бе равносилно на светотатство. После погледът ми попадна на три малки шишенца, внимателно разположени в кухините и здраво запушени. Едното съдържаше тъмна гъста течност, подобна на олио, другото — прозрачна като вода течност. Най-забележително беше третото. Самото то бе извънредно изкусно изработено, покрито с позлата и инкрустирани скъпоценни камъни, и дори за неопитното ми око личеше, че струва поне няколко десетки лири. Зад стъклото се виждаше дебел къс от старо дърво с неправилна форма. Смисълът на находката ми беше очевиден дори за невежа като мен.
Оставих книгата настрана и хвърлих на другите две небрежен поглед, докато не се досетих какво представляват. Няколко минути замислено ги прелиствах, а после ме осени: пред мен бе нещо загадъчно с изключително значение. Двата тома бяха еднакви — единият бе взет от дома на Сара, а за другия предположих, че и преди се е намирал у Кола. И двата бяха „История“ на Ливий, при това същото издание, което месеци по-рано доктор Уолис така настойчиво ме бе молил да му открия.
Сара Блънди бе арестувана на следващия ден, както сега ми е известно, по настояване на Джон Уолис и новината премина през града и университета подобно на приливна вълна, надигнала се в коритото на река и гонена от бурен вятър. Всички бяха уверени, че тя е виновна, и аплодираха мировия съдия за неговата решителност също тъй усърдно, както преди го порицаваха за бавенето в издирването на виновната, личността на която бе толкова очевидна за всички граждани, едва щом узнаха за смъртта на доктор Гроув.
Мисля, че само двама души не споделяха това мнение — аз самият, тъй като знаех истината, и майка ми, чиято вяра беше още по-благородна, поради това, че бе лишена от всякакво основаване на факти. Отказваше дори да допусне мисълта, че някой от нейния дом е способен на такова злодейство. Ако узнаеше истината, вярвам, това би я убило.
Странна жена беше благословената ми майка, да пребъде с нея Божията милост. Във всичките си дела бе точна и прецизна, ревниво си пазеше правата и бдително следеше за отговорностите на другите. Никой не можеше да се мери с нея по категоричността, с която осъждаше грях или неморална постъпка.