— Простете, господин Уд, но имам уговорка с Лоуър и вече закъснях.
Лицето му посърна от разочарование и на мен ми домъчня за бедния човек. Сигурно е тежко да си изпълнен с най-добри намерения и да полагаш толкова усилия, само за да ти бъде отказана дружеска близост. Щях да съм по-отзивчив, ако имах време, въпреки че не ми допадаха неговият педантизъм и нестройният му маниер на водене на разговор. За щастие не ми се наложи да лъжа, за да се отърва от него, наистина ме чакаха по-важни дела. Оставих го да седи там и да довършва вечерята ми съвсем сам и да е единственият мълчащ в помещение, изпълнено с весело общуване.
Петер Щал, с когото Лоуър желаеше да се консултира, беше германец и минаваше за нещо като маг заради задълбочените си познания в областта на алхимията. Когато беше подпийнал, можеше да разправя увлекателно за философския камък, за вечния живот и за начините да се превръщат неблагородни метали в злато. Лично аз винаги съм смятал, че на думи нещата стоят по един начин, но демонстрацията винаги е за предпочитане, а Щал при всичките му твърдения и мъгляви фрази никога не беше дарил вечен живот дори на паяк. Нито пък изглеждаше богат, от което заключавах, че и нищо не е съумял да превърне в злато. Впрочем, както веднъж той сам каза, простият факт, че нещо не е направено, не е доказателство, че е невъзможно да бъде направено; той би приел, че такива неща са невъзможни, само когато го убедят, че материята е неизменяемо облечена в уникална форма. Всички свидетелства дотук, беше изтъкнал, сочат, че е възможно преобразуването на неблагородни материали в първични елементи. След като aqua fortis13 може да бъде превърната в сол — което е достатъчно просто, — то на какво основание някой като мен насмешливо ще отхвърля предположението, че камъкът може да бъде превърнат в злато, ако бъде намерен нужният метод? Същото било с лекарствата, всички те целели отблъскване на болестта, на старостта, на упадъка; някои дори действали. Можел ли съм да се закълна тогава — и да посоча основания за своята убеденост, че няма върховен лек, който завинаги да отстрани болестите? Та нали най-добрите умове на Античността го бяха вярвали и съществува дори потвърждение в Библията. Не е ли живял Адам 930 години, Сет — 912, а Матусал — 969, както се казва в Битието?
Лоуър отрано ме бе предупредил за трудния му характер и че единствено на Бойл се удава да го овладява. Пороците му се равняваха на дарбите му, тъй като той бе непокаял се содомит и намираше удоволствие да предизвиква погнуса у събеседниците си. По онова време беше някъде над четирийсетте и показваше признаци на упадък, каквито порокът влече зад себе си: дълбоки бръчки край уста, пълна с прогнили зъби, и прегърбена стойка, белег на неговата подозрителност и неприязън към света. Беше от хората, които смятат всички останали за по-нисши от себе си, без значение от тяхното положение, успех или качества. Нямаше монарх, който да умее да управлява владенията си по-добре, отколкото би го правил той, нито епископ с неговите познания в теологията, нито адвокат с равни на неговите умения да води дело. Колкото и да е странно, единствената област, в която не проявяваше арогантност, бе тъкмо онази, където тя би била оправдана, а именно дарбата му за химически експерименти.
Притежаваше и още една чудатост: макар да се отнасяше към всички с презрение, веднъж щом любопитството му бъдеше запалено, отдаваше неуморно време и усилия. С хора не го биваше да общува, но възложиш ли му интересна задача, готов бе да работи над нея до изнемога. Макар да изглеждаше, че не може да предизвика друго освен отвращение, аз неволно бях започнал да изпитвам към него предпазливо уважение.
Трудно можеше да бъде убеден да помогне, макар да знаеше, че Лоуър е близък с Бойл, негов работодател по това време. Когато му обяснихме ситуацията, той се тръшна на едно кресло и ни изгледа с презрение.
— Е, и? Той е мъртъв — изрече на своя латински с тежък акцент, който говореше със старомодна отчетливост и тежест, отдавна отхвърлени от познавачите в Италия, въпреки че англичаните и други (както ставаше ясно) още имаха пристрастие към тях. — Има ли значение как точно се е случило?
— Естествено — отвърна Лоуър.
— Защо?
— Защото винаги е важно да се установи истината.
— И смятате, че това е възможно?
— Да.
Щал изсумтя.
— Ами значи сте по-голям оптимист от мен.