След още две минути получих обратно флаш-модула и дебел плик със снимки. Още преди да платя, отворих плика.
Той беше на всички снимки. И в подножието на Айфеловата кула, и на второто ниво. И на брега на Сена, и сред фонтаните на Версай. Дори на най- първата снимка — където щракнах Ги на фона на летището „Де Гол“ — индиецът стърчеше на заден план в десния горен ъгъл. Случаен минувач с бутилка бира.
Фотоапарата разбих направо там, в пода на будката. Исках да фрасна и появилия се полицай, но Ги навреме ме отведе. Тя може да е малка, но като ти увисне на ръцете, те държи по-здраво от белезници.
Но това още не е всичко. След седмица, на предишната си работа в парка, го видях отново.
Двайсетина японци се снимаха на входа на музея Гауди. Бяха се накатерили по цялата стълба, а фотоапаратите, всичките двайсет, бяха дали на един доброволец, да натисне поред всички копчета. Спрях за малко, за да погледам това чудо — дребен жълт японец, накичен целия с кодики. Не знам имат ли в Япония коледни елхи, но се беше получило нещо подобно, само че в стил „супермодерн“. Помислих също, че той може да снима и с двете ръце, като някой японски Рамбо.
А после проследих с поглед какво попада в кадъра. Индиецът с кожа на пушена кокошка, мъхести сраснали се вежди и нос-слива стоеше зад японците, до вратата на дома-музей. Бялата риза светеше в сянката.
Естествено, отново побягнах. Да, с куцото си коляно. Но този път със сигурност знаех, че той влезе вътре, а изходът е само един!
Ги после каза, че сигурно се е скрил под кревата на сеньор Гауди. Каза още, че просто съм откачил от прекалено отговорната си работа. И добави още, че може би целият ми мозък се е намирал тъкмо в онова простреляното коляно. Но когато тя каза това, аз взех една от нейните четчици, счупих я на две и я хвърлих през рамо, без коментари. Повече тя нищо не каза за моето коляно. Разбра, че не трябва.
След този случай зарязах отговорната работа. Есента и зимата продавах картините на Ги тук, на Рамбле. Помагах й да грундира платна, да прави рамки, всякакви такива работи.
От фотоапаратите отначало се плашех, но после някак ми мина. А през април дори реших да опитам ролята на „артист“. Отначало дълго наблюдавах тези чудаци. Всеки си има свой номер, колкото му е стигнала фантазията. Един просто навлече някакъв марлен чувал, а друг се издокара в ей такъв извънземен костюм с нос и уши. И се боядиса още с бронз, от носа до подметките. И джедайски меч в ръката, това се подразбира.
На момичетата с хубави фигури им е по-лесно, разбира се, но тук вече зависи как ти е провървяло. И освен това не всеки може да стои дълго време неподвижно, там е цялата работа. За мен с моето коляно е идеално — не трябва нито да бягам, нито да ходя.
А и роля съм си избрал хубава, камзолът и глобусът-постамент веднага обясняват всичко: същият онзи Колумб. Особено ме харесват децата — насочиш пръст там нанякъде и замреш за четвърт час. Докато говорех с вас, си смених позата само два пъти и повече не мръднах, забелязахте ли?
Къде да видите оригинала? Тръгнете надолу по Рамбле, той стои долу на крайбрежния булевард. На висок стълб е, няма да го подминете. Казах ли ви вече, че той е единствената фигура в ансамбъла с цял показалец? А, да, казах, и за дядо си също ви казах.
Не, самият аз не посещавам забележителности. Освен само него, моя прототип, поглеждам го отвреме-навреме. Не специално, а така, когато пътувам покрай него с трамвая. Но все пак се старая да не го гледам в лице. Аха, само пръста гледам. И това ми стига, неприятна гледка.
Защо ли? Когато отидете при него, вгледайте се. Нали сте чували, че този пич е открил Америка? А сочи в съвсем друга посока!