— Прося извинение. — Той се престори, че подобно посрещане не му прави впечатление, и в същото време се мъчеше да отгатне кой от всички си заслужава да бъде наречен душа на компанията. А, да! Онзи в далечния ъгъл! Щом като другите се успокоиха при вида на непознатия, всички един по един насочиха погледи към своя тъй да се рече „главатар“. Човекът приличаше повече на римлянин, отколкото на грък, нисък на ръст, може би на около тридесет и пет. Бомилкар се обърна направо към него, преди да продължи с обясненията си. Искаше му се латинският му да беше по-добър, но тъй или иначе беше принуден да говори на гръцки.
— Прося извинение — повтори той. — Като гледам, май съм извършил цяло престъпление. Търсех си кръчма, където да мога да поседна и да му ударя някоя чашка вино. Шляенето по улицата кара човек да ожаднява.
— Това, приятел, е частно заведение — отвърна му „шефът“ на ужасен, но все пак разбираем гръцки.
— А няма ли обществени? — попита Бомилкар.
— Не и в Субура, приятел. Не ти е мястото тука. По-добре иди да се разхождаш по Вия Нова.
— Да, знам я аз Вия Нова, но нали разбираш, тук съм чужденец, а пък от опит знам, че да опознаеш истински един град, трябва да пообиколиш оная му част, където кипи най-много живот — опитваше се да играе ролята на наивния странник, който не е запознат с местните нрави.
Другият го изгледа от главата до петите, явно искайки да го прецени колко струва.
— Ама като те гледам, сигурно яката ти се пийва, а, приятел?
Бомилкар се хвана за думите му и реши да му се отблагодари както подобава.
— Толкова ми се пийва, че чак ми се ще да черпя всеки по едно.
„Главатарят“ накара този до себе си да мръдне от стола и с ръка подкани новодошлия да се приближи.
— Е, ако уважаемите ми колеги се съгласят, не виждам нищо да не те направим почетен член. Я ела седни, приятел, стига си стоял като статуя — рече той и огледа компанията. — Всеки, който мисли, че господинът заслужава да стане почетен член, нека гласува!
— Да бъде! — хорово му отговориха в цялата кръчма. Бомилкар напразно се озърна няма ли да види някъде тезгях или поне нещо като съдържател. Понеже не откри нито едното, нито другото, въздъхна дълбоко, извади кесията от пазвата си и изръси два сребърни денария на масата; каза си, че това може и да му струва главата, но пък как иначе да докаже, че заслужава почетното си членство?
— Може ли? — обърна се той към „главатаря“.
— Бромид, я донеси за господина и за останалите членове една голяма кана вино — обърна се на свой ред той към момчето, което трябваше да отстъпи мястото си на Бомилкар.
— Купуваме си виното от дюкянчето до нас — обясни на гостенина.
От кесията се изсипаха още няколко сребърни монети.
— Толкова стига ли?
— О, за една почерпка, приятел, е достатъчно.
Но на масата продължиха да звънтят пари.
— Ами защо да не му ударим повече почерпки?
Наоколо се разнесоха сподавени въздишки, сетне по лицата на присъстващите се изписаха блажени усмивки. Бромид прибра в шепа сребърниците и изтича навън, последван от още трима, които явно много държаха да му помогнат. Бомилкар подаде ръка на „главатаря“.
— Името ми е Юба.
— Луций Декумий — отвърна му онзи, като сърдечно го стисна. — Юба! Що за име е това?
— Мавърско. Идвам от Мавритания.
— Маври-к’во? Къде е то?
— В Африка.
— Аха, в Африка.
Бомилкар спокойно можеше да каже, че е и от страната на хиперборейците, все едно, Луций Декумий едва ли би направил разлика.
— Това е доста далеч от Рим — обясни почетният член.
— От Картаген, че и още на запад.
— А, Картаген! Защо не каза от самото начало? — изгледи изпитателно Луций Декумий новодошлия. — Винаги съм си мислил, че Сципион Емилиян не е оставил жива душа по ония места.
— И си съвсем прав. Но Мавритания не е Картаген, дори е много далеч от него. Общото е, че и двете са в Африка — просвещаваше го Бомилкар. — Това, което навремето беше Картаген, сега е римска провинция. Същата, където сега ще отиде да управлява консулът Спурий Постумий Албин.
Луций Декумий вдигна рамене.
— Консули? Те идват и си отиват, приятел, идват и си отиват. Какво ни влиза в работата на нас, в Субура, кой е консул, след като тъй и тъй кракът му няма да стъпи тук. Но стига да признаеш, че Рим струва повече от всички други, приятел, и винаги си добре дошъл в компанията ни. Както и консулите, ако им хрумне да наминат.