Но Сула остана необичайно замислен.
— Ние не знаем за тях почти нищо.
— Точно това отбелязах преди секунда! — тросна му се Марий.
— Да, но аз разсъждавам в друга насока… — плесна се по крака Сула. — Все пак ще ме оставиш да поразмисля още малко, Гай Марий, и тогава ще ти кажа мнението си. В крайна сметка нищо не ни подсказва какво ще открием от другата страна на Алпите.
— Ето точно това трябва да решим сега — посочи Марий.
— Кое? — не разбра Аквилий.
— Дали ще преминаваме Алпите или не. След като вече имаме сигурни сведения, че германите няма да се появят отново преди май-юни, аз лично не виждам никакъв смисъл да се прехвърляме оттатък Алпите. Или поне не и по класическия маршрут. В края на януари напускаме Рим заедно с огромен обоз. Той ще ни забави доста. Това, което мога да кажа за Метел Далматик в качеството му на върховен понтифекс, е, че по-голям календарен фанатик от него не се е раждал. Благодарение на него месеците и сезоните не се разминават. Беше ли ти студено тази зима? — попита Марий Сула.
— Доста.
— И на мен. Кръвта ни е изтъняла, Луций Корнелий. Цялото това време в Африка, където студовете се задържат някоя и друга седмица, а сняг вали само по върховете на планините. А защо да мислим, че и на войниците ни не им е студено? Да тръгнем да преминаваме прохода Монс Генава през зимата, ще им се строи твърде тежичко.
— След този отпуск в Кампания ще им е нужно и малко стягане — рече Сула, който не изпитваше особено съчувствие към легионерите.
— Да, така е! Но това не е причина да им измръзнат пръстите и на ръцете, и на краката. Те всички имат зимна екипировка, но може ли някой да е сигурен, че подобни куни ще си я сложат, след като досега са карали без нея?
— Ако ги накараме, ще си я сложат, и още как!
— Явно си решил да ставаш строг — отбеляза Марий. — Добре тогава, няма да ти давам повече логични обяснения. Просто ще слушаш заповедите ми. Няма да се прехвърлим в Трансалпийска Галия по традиционния маршрут. Ще следваме брега през цялото време.
— Богове, но това ще отнеме цяла вечност! — хвана се за главата Аквилий.
— Кога за последен някоя римска армия е вървяла за Испания или Галия покрай брега? — попита го Марий.
— Не си спомням изобщо някоя да го е правила!
— Ами ето, виждате ли! — възкликна победоносно той. — Ето защо ние ще минем оттам. Искам да видя колко труден е преходът, колко време ще ни отнеме, на какво приличат пътищата в областта, какъв е теренът, изобщо всичко. Ще взема четири от легионите на бърз ход, а ти, Маний Аквилий, ще поемеш останалите два заедно с допълнителните кохорти, които сме могли да съберем, и ще вървиш заедно с обоза. Ако някой ден германите се насочат към Италия, вместо към Испания, откъде можем да сме сигурни, че и те ще използват прохода Монс Генава? Нищо не им пречи, вместо да заобикалят през Италийска Галия, да минат покрай брега и да се насочат право към Рим. Досега, ако не друго, то поне сме се уверили, че враговете ни ни най-малко не се опитват да мислят като нас, така че кой ще им каже, че до Рим е по-кратко не покрай брега на морето, а през Алпите и Италийска Галия?
И двамата легати впериха погледи в началника си.
— Да, разбирам какво имаш предвид — рече Сула, — но защо да взимаме цялата армия със себе си? Двамата с теб и една дружина отбрани конници ще свършим много по-добра работа.
Марий енергично поклати глава.
— Не! За нищо на света не искам да се отделям от армията си, при това на неколкостотин километра непроходими планини. Там, където съм аз, ще бъдат и войниците ми.
И така, в края на януари Гай Марий поведе цялата си армия на север по Вия Аврелия, който следваше морския бряг. През цялото време си водеше бележки и пращаше кратки писма до Сената, в които изброяваше в кои участъци е наложително да бъдат извършени ремонтни дейности, кой мост трябва да се укрепи допълнително, къде е желателно да се издигне виадукт и така нататък.
„Това е Италия — пишеше Марий в едно от писмата си, — и всички съществуващи пътища към северните части на полуострова и Италийска Галия трябва да бъдат поддържани в прекрасно състояние; иначе можем да проклинаме дните си.“
Пиза, точката, където река Арн се вливаше в морето, представляваше границата между това, което се приемаше за Италия, и Италийска Галия, страна, която нямаше подобна на себе си никъде по Средиземноморието: нито се смяташе за римска провинция, нито се управляваше самостоятелно, както се управляваха народите в Италия. На областта се гледаше, общо взето, като на ничия земя. От Пиза чак до Вада Сабация пътят беше чисто нов, макар че имаше още много работа да се върши по него; именно той беше големият принос на Скавър като цензор, затова и се наричаше Вия Емилия Скаври. Марий не се сдържа и написа специално писмо до Марк Емилий Скавър Принцепс Сенатус: