— Да си вдигате високо краката като, марширувате, куни такива! — крещеше Марий на войниците си, докато участниците в шествието се събираха на изпотъпканите ливади, известни като Вила Публика. — Аз самият трябва в шестия час да съм на Капитолия и няма да ви наблюдавам. Но и боговете няма да ви помогнат, ако ме изложите, чувате ли ме, фелатори недни?
Войниците обожаваха началникът им да ги нарича с обидни имена. Но всъщност, мислеше си Сула, както и да се обърнеше към тях, Марий щеше да си остане техният любимец.
В шествието участваше и Югурта, облечен в царската си пурпурна роба. За последен път беше завързал около главата си бялата лента с пискюлите, тъй наречената диадема, която беше знак за царското му достойнство. От горе до долу го бяха покрили със злато, което искреше под ослепителните лъчи на зимното слънце. До Югурта вървяха и двамината му синове, също като него облечени в пурпур.
Когато Марий върна Югурта в Рим, противникът му не можеше да повярва — толкова беше убеден, че заедно с Бомилкар са се разделили веднъж завинаги с големия град. Че никога повече той, Югурта, няма да крачи между тези покрити с теракота къщи и изрисувани колони, между боядисаните в ярки цветове стени и статуите, които сякаш дебнеха отвсякъде и с жизнеността си създаваха впечатление, че само след миг ще заразмахват меча си, ще държат речи, ще препускат из града или ще оплакват нещастията си. В Рим нищо не приличаше на измазаните в бяло градове на Африка — тукашните жители вече бяха отвикнали да гледат цвета на кирпича, но вместо просто да варосат стените на домовете си, боядисваха ги във всевъзможни цветове. Хълмовете и скалите, отворените пространства, потънали в зеленина, заострените върхове на кипарисите и чадърите на боровете, храмовете, извисяващи се от издигнатите си площадки, неизбежните изображения на крилатата богиня Виктория, качила се на шеметно препускащата си квадрига, които те наблюдаваха кажи-речи от всеки фронтон, лека-полека заличаващият се белег от големия пожар във Виминал и горния Есквилин, това беше той — Рим, градът за продан. И каква трагедия, че Югурта все пак не бе успял да намери достатъчно пари, за да го купи! Колко различно биха изглеждали нещата, ако му се беше удало!
Квинт Цецилий Метел Нумидик го беше приел у дома си като скъп гост, комуто все пак не е разрешено да напуска временното си жилище. Бяха вкарали Югурта в къщата на патриция по тъмно и вече от няколко месеца го държаха напълно откъснат от света; не му позволяваха дори да се покаже на лоджията, която гледаше точно срещу Форум Романум и Капитолия. На пленения цар не му оставаше друго, освен да крачи напред-назад из затворения перистил като лъв в клетка — какъвто всъщност и се чувстваше. Гордостта не му позволяваше да затлъстее от бездействие: всеки ден тичаше на място, правеше гимнастически упражнения, боксираше се с въображаеми противници, набираше се на някои от по-здравите клони в градината. Искаше, когато най-после дойде време за триумфа на Гай Марий, да си спечели възхищението на тези най-обикновени римляни; да знаят, че са имали срещу себе си достоен противник, не просто някой слабохарактерен ориенталец.
С Метел Нумидик Югурта се държеше извънредно хладно, понеже най-малко му се искаше в такъв момент да сводничи в полза на един римлянин за сметка на друг — нещо, което силно разочарова домакина му, който се надяваше от устата на пленника да изкопчи някакви свидетелства, че Марий е превишавал пълномощията си на проконсул. Това, че Нумидик си остана с празни ръце, в крайна сметка беше и последната радост, която Югурта можеше да си позволи. Добре знаеше кой единствен сред римляните би могъл да се изправи срещу него и ако не друго, беше спокоен, че го е победил силен човек. Никой не отричаше на Нумидик, че произхожда от голям род и че е имал случай да докаже своята неподкупност, но като човек и като войник той не можеше дори да целува обувките на Гай Марий. Разбира се, в сравнение с патриций от ранга на Метел Нумидик, Гай Марий си оставаше едва ли не едно плебейско копеле, а в очите на Югурта, който цял живот беше преследван от извънбрачната връзка на родителите си, това беше още една причина да изпитва дружески чувства към другаря си от под стените на Нуманция.