— А, така ли! — най-сетне отдаде някакво внимание Марий и на непознатия. — Не дава много вид на гал, а? Двамата с Квинт Серторий сте далеч по-впечатлителни.
Серторий гордо се ухили при тази забележка, но Сула побърза да обясни:
— Ами като имаш предвид, че столицата му е Толоза, имал е време да се цивилизова. Говори добре гръцки и в мисленето си навярно е само наполовина гал. Заловихме го под самите стени на Бурдигала.
— Дали наистина си струва труда? — запита се Марий.
— Ти сам ще кажеш, но първо трябва да научиш някои неща за него — усмихна се Сула като огромен котарак при вида на жертвата си. — Той има да ни разкаже една доста интересна историйка, при това на език, който всеки римлянин разбира.
Заинтригуван от изражението, изписано по лицето на приятеля му, Марий изгледа по-внимателно цар Копил.
— Каква, историйка?
— О, историйка за цели езера, пълни със злато. Златото било натоварено от римляните на мулски впрягове и пратено надолу по пътя от Толоза за Нарбон по времето, когато някой си Квинт Сервилий Цепион бил римски проконсул. Недалеч от Каркасон златото изчезнало по мистериозен начин, а пътят бил застлан с труповете на шестстотин римски войници, на които били отнети всички доспехи и оръжия. Когато златото изчезнало, Копил се намирал близо до Каркасон — все пак златото му е било поверено лично на него и той е бил длъжен да го пази, доколкото може. Но онези, които отмъкнали златото и го отнесли в Испания, били твърде много на брой, за да посмеят галите да ги нападнат — Копил е разполагал само с шепа хора. Интересното обаче е друго, а именно, че сред римляните останали двамина оцелели: единият чист римлянин — не друг, а префектус фабрум Фурий, вторият — гръцкият освобожденец Квинт Сервилий Биас. Когато няколко месеца по-късно златото изведнъж се появило в склад за риба в Малака, собственост на клиент на Квинт Сервилий Цепион, цар Копил е бил далеч; бил е далеч и когато същото това злато е било качено на кораби за Смирна, в сандъци, на които пишело: „Гарум, по поръчка на Квинт Сервилий Цепион.“ И все пак цар Копил си имал един приятел, който си имал друг приятел, който пък имал трети приятел, и тъкмо третият приятел се случило да познава някакъв турдетански разбойник на име Бриганций. Според думите на самия Бриганций той бил нает не от други, а именно от хората на Квинт Сервилий Цепион — Фурий и освобожденеца Биас, да нападне римския конвой и да открадне златото. В замяна щял да задържи за себе си мулетата, товарните коли и оръжията на убитите войници — шестстотин комплекта пълно бойно снаряжение, нито повече, нито по-малко. Когато златото тръгнало по пътя си на изток, Фурий и Биас го последвали.
Никога преди Сула не беше виждал Гай Марий толкова смаян, дори когато четеше писмото на Рутилий Руф, че са го избрали за консул ин абсенция. Онова просто го беше изненадало със своята неочакваност, докато чутото в момента го караше да се замисли дали изобщо знае нещо за живота.
— Богове! — промълви едва-едва Марий. — Как е посмял!
— Посмял е и не му е мигнало окото — изсумтя презрително Сула. — Какво означава животът на шестстотин римски войници, когато става дума за петнайсет хиляди таланта злато! Оказва се, че самите волки тестосаги не гледат на златото като на своя собственост, ами се смятат за негови пазачи. Съкровищата на Делфи, Олимпия и Додона, да не говорим за дузината по-малки светилища, които Брен е заграбил още преди десетилетия, са собственост еднакво на всички галски племена, участвали в похода. Затова сега волките тестосаги се смятат за прокълнати, задето не са опазили златото, а царят им Копил — два пъти проклет. Богатствата на цяла Галия са изчезнали веднъж завинаги.
След някоя и друга секунда Марий се поотърси от шока и впи изпитателен поглед в очите на Сула. Вярно, че историята беше интригуваща и имаше с какво да смае въображението, но правеше впечатление, че самият Сула я беше разказал, както би го сторил някой галски бард, а не един римски сенатор.
— Ти си голям актьор, Луций Корнелий — похвали той приятеля си.
Сула сякаш прие комплимента като най-голямата похвала в живота си.
— Покорно благодаря, Гай Марий.
— Но защо казваш, че няма да останете? Ами зимата? Тук ще ви е по-удобно да я прекарате. — Марий се усмихна при вида на младия си родственик. — Особено Серторий, като го гледам така гол, само с тези пера на главата.
— Не, тръгваме още утре. Кимврите вече са стигнали полите на Пиренеите и са в непрекъснато движение. Местните племена ги дебнат иззад всяка скала, иззад всеки ръб покрай пътя с мисълта да им метнат нещо по главата. Но германите, изглежда, изпитват някаква особена слабост към планините. За тези месеци двамата с Квинт Серторий постигнахме значителни успехи в сближаването си с кимврите; имам чувството, че сме се запознали с половин Испания и Галия.