Не можеше да се отрече, тази реч на Скавър щеше да остане една от най-запомнящите се; личният му секретар, както и някои други писари в залата трескаво записваха думите му, а и той говореше достатъчно бавно, за да е сигурен, че словата му ще бъдат запазени за поколенията.
— Крайно време е — не снишаваше нито за минутка глас той, — ние, сенаторите да сложим край на този процес на разложение. Крайно време е да покажем на народа, че ако смятаме и занапред да управляваме заедно, то те ще трябва да ни слушат нас, а не ние — тях! — Скавър си пое дълбоко въздух и продължи нататък по-непринудено. — Разбира се, причините за тази ерозия, обхванала властта на сенаторите, са повече от ясни. В нашите среди допуснахме прекалено много парвенюта, прекалено много крастави овце, прекалено много нови хора, които да заемат висшите държавни постове. Да си говорим честно, какво означава римският Сенат за човек, който едва-що е избърсал свинските фъшкии от лицето си и е пристигнал в Рим единствено за да гони политическа кариера? Какво означава римският Сенат за човек, който в най-добрия случай е наполовина латин, при това от границите със Самниум? За човек, който се добра до консулския пост, хванал се за полите на една патрицианка, купена с пари! Какво означава Сенатът и за някакъв си кривоглед хибрид, дошъл от Северен Пиценум, където повече се чува келтска, отколкото латинска реч?
Естествено Скавър щеше да използва случая да поднови нападките си срещу Марий, това се очакваше. Но начинът, по който го правеше, с тези множество заобикалки, служеше да се поосвежи паметта на сенаторите и да бъдат накарани да се поразмислят върху своето поведение на политици. Затова всички в Сената слушаха едновременно с интерес и с чувство за дълг.
— Нашите синове, назначени отци — отбеляза с горчивина Скавър, — са се превърнали в срамежливи създания, израстващи в политическа атмосфера, от която народът може да черпи повече въздух от всякога, но в същото време ние, в Сената, се задушаваме. Как можем да се надяваме някой ден синовете ни на свой ред да поемат управлението на Рим, когато народът все повече и повече ги плаши? Чуйте ме какво ви казвам: ако още не сте го сторили, от днес всички трябва да започнете да учите синовете си да бъдат силни и корави, за да защитават интересите на Сената и да смачкат гръбнака на народа! Да разберат, че превъзходството на Сената е нещо естествено и необходимо! Да бъдат готови да се бият за отстояването на това превъзходство!
Скавър се беше отдалечил от вратата и сега гледаше право към пейката на народните трибуни, дошли всички за заседанието.
— Може ли някой да ми отговори как така сред моите августейши колеги се намират и такива, напълно целенасочено опитващи се да подронят почвата под краката на Сената, към който сами принадлежат? Може ли някой да ми отговори? Защото тъкмо това се случва постоянно! Ето ги сред нас, наричат се сенатори — членове на тази свята институция, — но в същото време и народни трибуни! В последно време много от тях се научиха да служат едновременно на двама господари… Смятам да им напомним, че те са първо сенатори и чак след това — народни трибуни. Тяхното истинско задължение спрямо плебса е да го научат, че му е отредена второстепенна роля. Но дали някой от тях си дава сметка за това? Не! Признавам, че сред народните трибуни има и такива, които показват лоялност спрямо съсловието, от което произлизат, за което и бих искал лично да изразя своето уважение към тях. Други пък — такива хора е имало винаги и навсякъде — не се и опитват да сторят каквото и да е в полза нито на Сената, нито на народа. Страхуват се, че ако седнат в единия край на пейката, онези от другия могат да станат и да ги оставят да натежат и да се пльоснат на земята. С две думи, страхуват се да не станат за смях. Но има и трети, назначени отци, именно онези, които всячески се стараят да подкопаят властта на римския Сенат. Защо? Коя е онази причина, подтикваща ги така целеустремено да унищожават собственото си съсловие?