Сатурнин се спря да се покашля; поне засега Сенатът приемаше със спокойствие речта му. Но пък и той още не беше стигнал до кулминацията.
— Което ни връща на въпроса за агер Африканус инсуларум. От стратегическа гледна точка тези острови не представляват голям интерес. Като площ са малки. Никой от нас в Сената няма да плаче за тях. На територията им не са открити злато, сребро, желязна руда, още по-малко екзотични подправки. В сравнение с приказните житници по течението на река Баградас земите на островите са по-скоро неплодородни. Пък и изобщо в Африка малко от нас притежават кой знае каква собственост. Дори много конници от първата класа имат слабо изразени интереси към региона. Защо тогава не дадем островите на Гай-Мариевите войници — пролетарии, които да разчитат на тях след оттеглянето си? Дали наистина толкова държим близо четиридесет хиляди ветерани да заседнат в кръчмите или да спят по улиците на Рим? Без работа, без цел в живота, без пари — защото едва ли ще им отнеме много време да похарчат малкото получено от военната плячка? Няма ли да е по-добре за тях, а и за Рим, ако ги заселим върху територията на агер Африканус инсуларум! Защото, уважаеми назначени отци, след своето оттегляне от армията тези няколко десетки хиляди души могат да бъдат от една-единствена полза за Рим: да пренесат Рим в Африка! Да пренесат нашия език, нашите обичаи, нашите вярвания, нашия начин на живот! Чрез тези смели и дружелюбни римски войници, които ще се заселят в близост до Римска Африка, местните племена и народи ще опознаят по-добре Рим, защото тези смели и дружелюбни римски войници са обикновени хора; те няма да са нито по-богати, нито по-образовани, нито по-културни от мнозинството местни жители; едните и другите ще общуват в своето ежедневие и така ще си влияят повече. Някои от тях ще се оженят за местни девойки. Ще се побратимят с местните народи. И като резултат ще имаме все по-малко войни и размирици, все повече мир и спокойствие.
Речта беше произнесена убедително, в тона на Сатурнин личеше трезв разсъдък, може би дори загриженост, при това той не прибягваше до жестове и изпитани риторически фрази. С всяко ново изречение трибунът си казваше, че не е изключено да спечели сенаторите за своята кауза, че най-после твърдоглавите представители на римския елит ще успеят да прогледнат през очите на един Гай Марий, ще видят до какви висоти великият човек смята да изведе техния любим Рим.
Докато отиваше да седне на пейката на трибуните, Сатурнин с известно учудване забеляза, че сред сенаторите не се намира никой да възрази на аргументите му. Но след това изведнъж осъзна, че те просто чакаха. Чакаха някой от „майсторите на политиката“ да покаже на другите как да постъпят. Овце! Сенаторите щяха да си останат завинаги овце. Безмозъчни овце, които, освен да дават вълна, за друго не ги бива.
— Може ли? — обърна се Луций Цецилий Метел Далматик Понтифекс Максимус към председателстващия магистрат, в случая втория консул Гай Флавий Фимбрия.
— Имаш думата, Луций Цецилий — подкани го Фимбрия.
И върховният понтифекс взе думата, за да избухне мигновено в благороден гняв, допреди малко тъй успешно прикриван.
— Рим е нещо изключително! — изрева той така силно, та чак някои от колегите му подскочиха по местата си от уплаха. — Как може един римлянин, който е бил удостоен с честта да стане член на този Сенат, да предложи програма, според която целият свят трябвало да подражава на римляните?
Обичайното високомерно изражение на Далматик, с което винаги подчертава, че стои над земните неща, беше изчезнало; вместо това понтифексът беше поруменял от вълнение, дебелите му бузи бяха пламнали, дори вените по врата му се бяха издули до пръсване. Целият се тресеше от гняв и възмущение, ръцете му трепереха като крилца на пеперуда. Удивени от промяната, настъпила тъй внезапно в дълбоко уважавания понтифекс, всички в залата се умълчаха и напрегнаха слух да чуят какво има да им каже той. Пред сенаторите изведнъж се беше изправил един непознат Далматик Понтифекс Максимус и той трябваше да говори…