— Но, назначени отци, ние добре знаем що за човек е този римлянин, който има безочието да предложи подобно нещо! Добре знаем, че Луций Апулей Сатурнин не е нищо повече от един жалък крадец, от един спекулант с храни, от един безсрамен хомосексуалист, който е свикнал да покварява малки момченца. Човек, който не крие желанията си към сестра си и дъщеря си. Кукла, чиито конци дърпа чак от Галия големият арпински кукловод. Една хлебарка, пръкнала се кой знае от коя римска канавка. Един цирей. Педераст. Гнусно същество, което с удоволствие ще се нахлузи на всяка верпа в града! Какво знае това нищожество за Рим, какво знае и неговият селянин — господар от Арпинум за Рим? Рим е нещо изключително! Рим не може да се разнесе по света като кофа с лайна, изхвърлена в канализацията! Трябва ли да допуснем унищожаването на нашата раса, като тръгнем да се женим за момичета от половината свят? Трябва ли в бъдеще, когато пътуваме по света, да слушаме как някакви провинциалисти осакатяват родния ни латински с някакви отвратителни наречия? Нека си говорят гръцки, нямам нищо против! Нека боготворят Серапис дебелия кур или Астарта разпрания гъз! Какво ни пука на нас? Ние да им дадем на тях Квирин? Кои са квиритите, децата на Квирин? Ние! Защото кой е Квирин? Само един истински римлянин ще знае! Квирин, Това е духът на римското гражданство; Квирин е богът — закрилник на събралите се в едно цяло римляни; Квирин е непобедимият бог, защото Рим никога не е бил победен — и никога няма да бъде, братя квирити!
Целият Сенат избухна в радостни викове. Докато Далматик Понтифекс Максимус се връщаше на мястото си, докато сядаше на стола изнемощял, мъжете около него плачеха или пък тропаха с крака, или пък силно ръкопляскаха, обръщаха се един към друг и с лица, облени в сълзи, се прегръщаха.
Но толкова много несдържани емоции се оказаха като морска пяна, плиснала се върху скалите: щом сълзите изсъхнаха, щом разтреперилите се от вълнение тела се успокоиха, всички в Сената се оказаха еднакво изтощени, еднакво изпразнени от воля и от мисъл. Нямаха какво повече да си кажат и един след друг затътриха натежалите си като олово крака към дома, за да изживеят отново, този път в уединение, онзи вълшебен миг, когато пред очите им сякаш се показа Квирин със своето скрито от погледите лице, със своята тога, под чиито поли искаше да прибере всички свои верни и предани синове.
Залата беше вече почти пуста, когато Крас Оратор, Квинт Муций Сцевола, Метел Нумидик, Катул Цезар и Скавър най-сетне се окопитиха след изживяния шок и прекратиха оживения си разговор, за да се насочат на свой ред към изхода. Луций Цецилий Метел Далматик Понтифекс Максимус все още си седеше на стола, с изправен гръб, с ръце, прибрани в скута, както би седнало едно добре възпитано момиче. Но главата му беше клюмнала, брадичката му се беше забила в гърдите, оредяващите кичури сива коса леко се повдигаха от течението.
— Братко мой, това беше най-великата реч, която съм слушал през живота си! — положи ръка Метел Нумидик върху рамото на Далматик.
Далматик не помръдна, нито отговори нещо; едва тогава другите откриха, че е мъртъв.
— Колко вълнуващо — обади се Крас Оратор. — Бих умрял щастлив, ако знаех, че съм произнесъл речта на живота си пред самия праг на смъртта.
Но нито речта на Метел Далматик Понтифекс Максимус, нито смъртта му, нито цялата сила и злоба на Сената можеха да попречат на плебейското събрание да превърне проекта на Сатурнин в нов аграрен закон. Така и кариерата на Луций Апулей Сатурнин като народен трибун започваше с шеметен старт и само за няколко дни той се видя едновременно обект на всеобщо презрение и на всеобщо ласкателство.
— Харесва ми така — сподели той с Главция на вечеря, в късния следобед на деня, когато аграрната лекс Апулея влезе в сила. Двамата често вечеряха заедно, обикновено в къщата на Главция. Жената на Сатурнин така и не се беше оправила от преживяния по-рано шок, когато Скавър свали от мъжа й квесторската длъжност. — Да, наистина ми харесва! Само си помисли, Гай Сервилий, ако не беше онази стара ментула Скавър, бих могъл да постигна кариера по съвсем различен начин.
— И все пак рострата е място тъкмо за такива като теб — отхапа от парниковото грозде Главция. — Може би наистина съществува някаква сила, която ни прави такива, каквито трябва да бъдем.
Сатурнин изсумтя подигравателно.
— Да нямаш предвид Квирин!