— Какви са ти намеренията за в бъдеще, татко? — попита Друз.
По лицето на Цепион премина необикновена усмивка; в очите му изгасна гневът, на негово място се появи изражение едновременно на триумф, на коварство, на болка и омраза.
— Че какво друго, моето момче, ако не да се подчиня на решението на плебейското събрание и да отида в изгнание?
— Но къде? — чудеше се и Цепион Младши.
— В Смирна.
— А как ще се справиш без пари? — интересуваше се синът му. — Не мисля за себе си — Марк Ливий все ще ми помогне, а за теб. Откъде ще намериш пари да живееш добре в чужбина?
— Имам оставени на депозит пари в Смирна — повече, отколкото са ми нужни, за да живея добре. Колкото до теб, синко, изобщо няма нужда да се тревожиш. Майка ти остави цяло състояние след смъртта си и добре съм се грижил за него през годините. Само с наследството си ще преживееш охолно дните си.
— Но няма ли да бъде конфискувано и то?
— Не, и то по две причини. Първата е, че вече съм прехвърлил всичко на твое име. Второ, защото парите не се намират в Рим, а и тях съм вложил на депозит в Смирна заедно с моите. — Усмивката по лицето на Цепион ставаше все по-широка и по-широка. — Ще трябва да поживееш няколко години заедно с Марк Ливий, а след това ще започна да ти пращам малко по малко парите ти от Смирна. Ако случайно нещо ми се случи, банкерите ми няма да забравят да се погрижат за теб. Междувременно зет ми ще води точни сметки колко пари е похарчил за теб и когато му дойде времето, ще му се разплатя до последната сестерция.
В таблиния настъпи пълно мълчание. Въздухът изведнъж се зареди с толкова много енергия и спотаена страст, че още малко и щеше да се разсвятка пред очите на присъстващите. Имаше ли сред тях някой неразбрал истинския смисъл на тези последни думи? Квинт Сервилий Цепион наистина беше откраднал златото на Толоза, златото на Толоза беше в Смирна и беше притежание на Квинт Сервилий Цепион, който и занапред щеше да си прекарва дните жив и здрав, свободен и безгрижен. Квинт Сервилий Цепион беше богат кажи-речи колкото всички римляни, взети заедно.
Цепион се обърна към Антистий, и той умълчан като другите.
— Размисли ли върху предложението, което ти направих по пътя?
Антистий шумно се покашля.
— Размислих, Квинт Сервилий. И с радост го приемам.
— Много добре! — зарадва се Цепион, сетне отново се обърна към сина си и зетя си. — Моят добър приятел Луций Антистий току-що реши да ме придружи до Смирна, за да се радвам едновременно на приятната му компания и на закрилата му като народен трибун. Когато стигнем Смирна, ще се опитам да убедя Луций Антистий да остане там с мен.
— Е, това още не съм го решил — за всеки случай се обади Антистий.
— Не бързам, никак не бързам — успокои го Цепион. Потърка ръце, сякаш искаше да се стопли. — А сега мога тържествено да заяви, че съм гладен и ако ме подържите още малко без храна, ще налетя и на човешко. Има ли нещо приготвено?
— Разбира се, татко — рече Сервилия Цепионида. — Вие, мъжете, вървете право в триклиния, а ние с Ливия Друза ще се погрижим за нещата в кухнята.
Последното беше твърде неточно казано, защото за нещата в кухнята отдавна се беше погрижил Кратип. На двете жени оставаше само да го потърсят. Намериха го на лоджията, докато той се взираше надолу в сенките по Форум Романум и цъкаше с език.
— Погледнете само! Виждали ли сте някога такъв безпорядък? — възмущаваше се икономът и сочеше с пръст към площада. — Навсякъде боклуци! Обувки, парцали, пръчки, полуизядена храна, шишенца от вино… Срамота!
А малко по-надолу се показа изведнъж червенокосият Одисей, който разговаряше с Гней Домиций Ахенобарб на съседния балкон. Изглежда, подобно на Кратикс, двамата мъже също обсъждаха боклуците по Форума.
Ливия Друза потръпна от вълнение, прокара език по устните си и впери жаден поглед в младежа, който отново се оказваше толкова близо до нея… и все пак толкова далеч. Икономът вече бързаше към кухнята, нямаше да има друг по-изгоден случай да научи името на непознатия, въпросът й щеше да прозвучи като чисто любопитство.
— Сестро — попита тя зълва си, — кой е червенокосият мъж на терасата до Гней Домиций? От години съм го виждала у съседите ни, но никога не съм знаела кой е. Ти знаеш ли? Можеш ли да ми кажеш?
Сервилия Цепионида се изсмя презрително.
— О, този ли! Марк Порций Катон — рече тя и по гласа й пролича дълбокото й презрение.