— Най-добре й намерете дойка — подхвърли тя, преди да си тръгне, на македонката, която се грижеше за бебето. — Бих искала да си почина няколко месеца, преди да родя наново. А когато се появи и второто дете, искам от самото начало да го прехвърля на дойка. Явно, че да кърмиш сама детето си, не те предпазва от ново забременяване, иначе щях ли вече да чакам ново дете.
Ливия Друза се вмъкна в трапезарията тъкмо с основното ястие. Опитвайки се да остане по възможност незабелязана, тя се намести на столчето срещу Цепион Младши. Като че ли всички имаха апетит тази вечер. Дори Ливия Друза установи, че е прегладняла.
— Добре ли си, Ливия Друза? — заинтересува се мъжът й, явно разтревожен от нещо. — Изглеждаш ми болна.
Жена му го погледна стреснато, сякаш не разбираше за какво й говори. Всъщност истинската причина да се изненада тъй, беше, че откакто се познаваха, за пръв път й се случваше да не се отврати от гледката, която Цепион представляваше. Вярно, че нямаше червени коси, още по-малко сиви очи; вярно, че не беше нито висок, нито добре сложен, нито широкоплещест; вярно и че никога нямаше да се превърне в Одисей. И все пак той беше нейният съпруг, беше я обичал всеотдайно през цялото това време, беше баща на децата й, и най-важното — беше римски патриций, и то по двете си линии.
Затова сега Ливия Друза се усмихна мило на съпруга си, като усмивката стопли дори вечно хладния й поглед.
— Сигурно е от случилото се през деня, Квинт Сервилий — оправда се тя. — Никога преди не съм се чувствала толкова добре.
Придобил още повече смелост след успешния край на процеса срещу Цепион, Сатурнин вече не знаеше граници в арогантността си, с която за кратко време разтърси из основи целия Сенат. Присъдата на Цепион не само че не го успокои, но го озлоби още повече. Следващата му стъпка беше да даде под съд пред плебейското събрание и Гней Малий Максим, също за „загуба на армия“. И резултатът беше същият. Малий Максим, който вече беше загубила двамата си синове в битката при Араузио, се виждаше лишен и от римското си гражданство, и от цялата си собственост. За разлика от алчния за злато Цепион той напусна Рим напълно сломен и отчаян.
През втората половина на февруари излезе и новият закон за държавната измяна — лекс Апулея де майестате, който отнемаше казуса „Държавна измяна“ от компетенцията на центуриите и го прехвърляше на специален съд, съставен изключително от конници. Сенатът беше лишен от всякаква възможност да въздейства върху решенията на новосформирания съд. Интересно, че това не беше причина самите сенатори да се съпротивляват кой знае колко на законопроекта, докато беше в процес на обсъждане, нито дори да се опитат да попречат на приемането му.
Колкото и съществени да бяха тези промени за общественото положение в Рим, те предизвикаха много по-малко шум и сред Сената, и сред народа от насрочените първи в римската история избори за понтифекс. Смъртта на Луций Цецилий Метел Далматик Понтифекс Максимус освободи не едно, ами две места в колегията на понтифексите. Но понеже все пак ставаше дума за един и същи човек, в началото споровете бяха за това, колко души следва да бъдат избрани на негово място. В крайна сметка Марк Емилий Скавър отбеляза с треперлив гласец, в който се усещаше неприкрита заплаха за противниците му, че втори избор ще стане необходим само ако за върховен понтифекс бъде избран някой от досегашните членове на колегията. Затова се стигна до компромисното решение най-напред да се проведат избори за върховен понтифекс.
— Тогава ще видим кой крив, кой прав — задъхваше се пред Сената Скавър, но при цялата си сериозност и заплашителност не успя да се въздържи и прихна да се смее — въпросът наистина си имаше своята парадоксална страна.
И Скавър Принцепс Сенатус, и Метел Нумидик бяха кандидати за върховен понтифекс, както и Катул Цезар. Естествено главен техен опонент беше Гней Домиций Ахенобарб.
— Ако бъда избран аз или например Квинт Лутаций, понеже и двамата тъй и тъй сме членове на колегията, ще трябва да се провеждат нови избори кой да заеме нашето място на обикновен понтифекс — обясняваше Скавър и с мъка се въздържаше отново да не се засмее.
Сред останалите кандидати личаха имената на един Сервилий Вация, на един Елий Туберон, и на Метел Нумидик.
Според наскоро приетия закон в изборите щяха да участват само седемнадесет от общо тридесет и петте триби, избрани по жребий. Жребият беше хвърлен и трибите бяха определени. Всичко това беше нагласено едновременно в духа на римското чувство за хумор и на желанието за повече толерантност; поне при подобен случай не трябваше да се дава шанс на насилието! Скавър далеч не беше единственият, който гледаше на цялата процедура като на нещо крайно комично. За един римлянин нямаше по-голямо забавление от това да се гаври с имената на най-знатните си съграждани, наредени едно под друго в цензорските списъци, особено когато се очакваше спечелилата предния път партия да яде здрав пердах от противниците си.