Естествено героят на деня беше авторът на новия закон Гней Домиций Ахенобарб. Затова и никой не се учуди, когато тъкмо той беше избран за върховен понтифекс. Това само по себе си спестяваше провеждането на втори избори. Сред радостни възгласи и летящи из въздуха цветя Гней Домиций Ахенобарб се реваншираше по категоричен начин на онези, които го бяха лишили от полагащото му се място в колегията за сметка на Марк Ливий Друз.
Когато резултатите от гласуването бяха оповестени официално, Скавър отново избухна в бурен смях за голямо неудоволствие на Метел Нумидик, който не виждаше нищо смешно в цялата работа.
— Ама наистина, Марк Емилий, вече прекаляваш! Та това си е живо богохулство! — крещеше той. — Тази нервозна и невъзпитана пипина да ни бъде върховен понтифекс? На мястото на скъпия ми брат Далматик? Вместо теб? Или дори мен? — удари той с юмрук върху един от корабните носове, пленени преди векове от волските, откъдето и идваше името на рострата. — Ако има нещо, за което ненавиждам римляните, това е заради абсурдното им чувство за хумор, което е способно да надделее дори над елементарното благоприличие! Ако искаш да знаеш, струва ми се много по-приемливо Сатурнин да си прокара новия закон, отколкото народът така да се гаври с религиозните си институции! При Сатурниновия закон поне са замесени някакви дълбоко вкоренени у народа политически убеждения. Но това… този жалък фарс? Пълна безотговорност! Иде ми чак да последвам Квинт Сервилий в изгнанието му, толкова ме е срам, че съм римлянин.
Колкото повече Метел Нумидик се възмущаваше, толкова по-силно и Скавър се смееше. Най-накрая, като се хвана за корема и като изгледа приятеля си през сълзи, успя да спре смеха си, колкото да подметне:
— Стига си се държал като стара весталка, която се е срещнала с нечии космати топки и надървен член! Та това си е просто забавно! Пък и сме си го заслужили напълно!
И изпадна в нов пристъп на смях. Метел Нумидик измяучи като настъпена котка и си тръгна още по-възмутен.
През септември Публий Рутилий Руф получи едно от редките писма на Гай Марий.
„Знам, че е редно да ти пиша по-често, стари приятелю, но какво да правя като не съм се родил, за да си кореспондирам с познати. Твоите писма за мен са като парче корк, хвърлено на давещ се в морето — без формалности, без превземки, без ненужни украшения, какъвто си бил винаги ти самият. Надявам се този път в писмото ми да откриеш известни признаци на стил, но на каква цена, не ме питай.
Не се и съмнявам, че напоследък ти се е налагало често да ходиш до Сената, където да слушаш смрадливите словоизлияния на нашия Прасчо за това, как държавата не можела да си позволи повече да поддържа моите пролетарии, след като вече втора година бездействат от другата страна на Алпите? Чудиш се и как я мисля тая, да се кандидатирам за четвърто поредно консулство, за трета последователна година? Което, разбира се, и ще направя. Иначе всичко, което досега съм градил, ще рухне за броени дни. Защото другата година, Публий Рутилий, усещам го някъде вътре в себе си, ще бъде годината на германите. Е, да си призная, засега се задоволявам само с предчувствия, но когато Луций Корнелий и Квинт Серторий се завърнат от мисията си, сигурен съм, че само ще потвърдят мнението ми. Откакто ми доведоха миналата година цар Копил, не съм чувал нищо за тях. И макар да съм доволен, че двамата ми народни трибуни са успели да осъдят Квинт Сервилий Цепион, дълбоко съжалявам, че не можах лично да се заема със случая му и да използвам Копил за свидетел. Както и да е. Квинт Сервилий си получи заслуженото. Жалко само, че Рим никога няма да види златото на Толоза. С негова помощ можехме да сформираме още няколко армии от бедняци.
Тук животът си тече кажи-речи все същият. Вия Домиция вече е в прекрасно състояние в цялата отсечка между Немавз и Оцелум, което много ще помогне за в бъдеще на легионите да се придвижват бързо от една точка до друга. Преди да дойда аз, пътят беше станал почти неизползваем. Откакто таткото на нашия нов върховен понтифекс си е тръгнал оттук, цели километри настилка не са били пипнати. Пороища, наводнения, зимни студове, всички са си взели своята дан. Разбира се, не твърдя, че съм построил нов път. Щом като веднъж камъните са били поставени по местата си и пътят е бил очертан, той ще си остане завинаги. Но не можеш да искаш от войниците си да маршируват в правилни редици, да не говорим от товарните коли да не засядат в дупките от измъкналите се камъни, когато настилката е навсякъде разбутана? Освен това горната повърхност от пясък и чакъл трябва да бъде поддържана равна и гладка, да се пои с вода, докато не заприлича на цимент. Ако щеш ми вярвай, но сегашната Вия Домиция е плод най-вече на моите войници.