Пръв сред римляните (Част III: Спасителят на Рим)

Освен това построихме нов висок път през Роданските блата — от Немавз чак до Арелат. И тъкмо свършваме с прокопаването на плавателен канал пак до Арелат, за да се избегнат опасните мочурища и пясъчни наноси, през които минава естественият воден път. Всички големи клечки — гърци от Масилия ми лижат задника от благодарност — големи лицемери, няма що! Отбелязвам, че благодарността им не се е изразила в намалението на поне една цена като за мен и войската ми!

В случай, че чуеш една история и тази история се окаже твърде изкривена, както се случва обикновено, щом се отнася до Гай Марий, искам да я научиш така, както се е случила наистина. Става дума за Гай Лузий. Нали си спомняш, племенника на снаха мм? Дойде при мен като военен трибун. Само че се оказа, че по душа му се щяло да изпълнява съвсем друга служба в армията ми. Преди две седмици при мен дойде отговарящият за вътрешния ред, за да ми донесе — според него — ужасно трагична за мен самия новина. Гай Лузий бил намерен мъртъв в една от войнишките бараки, прободен в стомаха по начин, на който би завидял всеки майстор на меча. Убиецът сам си признал — хубаво момче, центурионът му твърди, че можело много да му се разчита. Излиза, че Лузий е предпочитал мъже и си е харесал тъкмо това войниче. Със седмици го преследвал явно без намерение да се отказва. Войничето станало за присмех пред цялата си центурия, всички около него му подплясквали с ръце или му въртели мили очички. Войникът така и не могъл да се отърве от преследвача си. В крайна сметка го заклал. Нямаше как, трябваше да изправя убиеца пред военен съд, където с огромно удоволствие го обявих за невинен, похвалих го, повиших в чин и му подарих пълна кесия с пари.

От цялата тази история имаше полза и за мен самия. Първо, успях да докажа, че Лузий не ми се пада кръвен роднина, и второ, доказах пред войниците си, че началникът им държи на справедливостта и не смята роднините и близките си за нещо повече от останалите. Предполагам, че и за педерастите има място под слънцето, но определено не и в легионите, а, Публий Рутилий? Представяш ли си какво щяхме да сторим ние с такъв човек, ако ни беше досаждал при Нуманция? Нямаше чак да го убием, просто щяхме да го превърнем завинаги в женче. Макар че вече сме пораснали за такива неща. Няма да забравя с какъв ужас слушах някои от разказите за Сципион Емилиян по време на погребението му! Е, аз лично не съм му бил в обсега, така че и нищо не знам със сигурност. Странен човек си беше той… Но лично аз мисля, че подобни слухове се пораждат винаги когато на някой мъж не му се родят деца.

Толкова по въпроса. Сега да ти пиша за промените, които въведох наскоро в пилума. Надявам се моят модел скоро да се превърне в стандартен за цялата армия. Ако са ти останали пари, иди и си купи, докато е време, дялове в някоя от новите работилници за копия, които, предполагам, скоро ще се нароят и в Рим. Дори не е зле сам да основеш подобно предприятие. Стига ти да си притежателят на сградата, никой не може да те обвини, че се занимаваш с дейност, забранена за един сенатор.

Както и да е. Моето нововъведение се състои в промяна на сглобката между дървената и металната част на копието. В сравнение със старите хасти пилумът е много по-удобен в бой, но затова пък е и много по-скъп: острието му е по-малко, но затова пък с много по-сложна за изливане форма, надолу металната част е по-дълга, а и дървената част изисква повече внимание, за разлика от сопите, които използвахме навремето. С годините съм забелязал, че неприятелите ни изпитват известна слабост към нашите пилуми и не пропускат възможност да сложат ръка върху тях. Понякога чак се изхитрят да подмамят по-неопитните ни войници да ги замерят с копията си дори когато няма никакъв шанс да ги уцелят в уязвимите места, само и само да се докопат до пилумите ни. След това или си ги задържат, или… с нашите камъни по нашите глави.

Това, което въведох аз, е сглобката да бъде съвсем крехка. В момента, в който пилумът се удари в каквото и да било, металното острие ще се откъсне от дървената дръжка. По този начин, дори ако оръжието падне на земята, неприятелят ни няма как да си го прибере, а пък в случай, че след сражението ние задържим терена, оръжейниците ни ще съберат счупените части и ще ги използват наново. Така хем ще пестим пари, хем ще си пазим и живота, защото неприятелят ще има един коз по-малко срещу нас. И това е наистина всичко, за което мога да се сетя да ти пиша. Очаквам отговор.“