Лицето на Сула придоби тебеширен цвят, но все пак си остана някак безизразно.
— Скъпа Никополис, защо не се поразходиш до брега на Тибър и не ми направиш неоценимата услуга да скочиш във водата?
И така, за да не се стигне до нежелани ексцесии, въпросът за Юлила беше оставен за по-нататък. Но тя представляваше заплаха, и то заплаха, която с всеки ден надвисваше все повече и повече над главата на нарочения й любим. Сула се гърчеше в страхове и съмнения, но нямаше как, той беше съвсем безпомощен, толкова безпомощен, че дори не му оставаха сили да изиграе поредния си циркаджийски номер и да угоди на разтревожената Клитумна. Току-виж някой ден глупавата Юлилина робиня бъде хваната как носи писмата на господарката си, току-виж хванали и господарката й как драска поредното си послание… И какво щеше да стане тогава с него? Кой ще му повярва, когато тръгнеше да се оправдава, че няма пръст в цялата тази история? Не стига, че миналото му беше тъмно, ами ако някой ден се разчуеше, че той, Сула, е покварил едно невинно момиче, при това патрицианка, дъщеря на сенатор, то тогава никой, ама никой цензор не би си позволил лукса да го впише в списъка на сенаторите. А той вече беше решил веднъж завинаги, че ще влезе в Сената.
Това, което най-много му се искаше да стори, беше просто да се махне от Рим, но не смееше — знаеше ли в негово отсъствие какви можеше да ги свърши момичето? А колкото и да не му се щеше да си го признае, не му даваше сърце да я изостави, преди да се е оправила от болестта си. Макар и да си беше сама виновна за увреденото си здраве, Юлила заслужаваше повече загриженост. Като някакво животно в клетка умът на Сула постоянно се въртеше в неясна окръжност, неспособен да се спре на нищо сигурно, неспособен да се насочи към някой логичен път как да излезе от затрудненото положение, в което беше попаднал. Често се случваше да бръкне в едно от чекмеджетата на античните шкафове с имената на предците му, за да извади оттам изсъхналия венец от трева, да го подържи за малко в ръце и да изплаче мислено яростта и тревогата си върху него. Защото вече си беше поставил цел в живота, знаеше къде иска да стигне и какво иска да стори, а в същото това време се появяваше едно полудяло момиче, което му поднасяше куп усложнения. И все пак не беше ли същото това полудяло момиче с неговия венец от трева, което го бе подтикнало да тръгне по пътеката към славата и могъществото? Какво трябваше да направи? Какво? То и без Юлила му беше достатъчно трудно да се оправя из блатото на подлите си намерения, където само една погрешна стъпка можеше да го прати на дъното…
Понякога дори се замисляше не е ли по-добре да се самоубие — представяте ли си, да си го мисли той, който от всички хора по земята най-малко би се изкушил от подобна възможност, — и да потъне завинаги в света на сънищата и фантазиите си, там, където всичко тече по мед и масло. Но дори и в тези мигове на сладки мечти Сула отново се сещаше за Юлила. Защо? Той не я обичаше и не беше способен изобщо да обича някого. И все пак имаше моменти, когато усещаше как я желае, как му се иска да я хапе, да я целува, да я обладае, докато я чуе да крещи от екстаз и болка. Но се случваше и обратното: да лежи безсънен между любовницата и мащехата си и мислено да се отвращава от нея, да се вижда как я е стиснал за тънкото вратле, как насреща му се кокорят изпъкналите й очи, как лицето й се оцветява в розово-червено, а последните глътки живот изтичат капка по капка от изпразнените й дробове. Но това нямаше да попречи още на другата сутрин поредното писмо да пристигне… Защо той просто не хвърлеше тези хартийки на боклука, или още по-добре, не ги занесеше на баща й и не му заявеше разгневен, че е крайно време този тормоз да престане? Така и не посмя да извърши нито едното, нито другото. Напротив, изчиташе ги от край до край, и то по десет-дванайсет пъти, чакаше робинята да му пусне новото в синуса на тогата някъде на улицата, по възможност в тълпата, където никой да не забележи, и всяко писмо неизменно завършваше своя кратък път във все същия проверен скришник — семейните шкафове.
Но все пак удържа на думата си никога повече да не я види.
Пролетта премина в лято, а лятото от своя страна се изгуби в „кучешките“ дни на секстилис6, когато Сириус, Кучешката звезда, злокобно се облещи над погубвания от горещините Рим. И тогава изведнъж, когато легионите на Силан уверено маршируваха срещу течението на Родан и се готвеха за предстоящото сражение с германските пълчища, в Централна Италия започнаха поройни дъждове. Дъждове, които като че ли нямаха никакво намерение да спират. За жителите на слънчевия Рим това беше по-голямо наказание дори от кучешките горещини на секстилис, защото освен че дъждовете действат потискащо и те смущават в ежедневните ти навици, в случая те носеха реалната заплаха от наводнение, а и пречеха на всякакъв род обществена дейност. Пазарите не работеха, политическият живот замря, съдебните процеси трябваше да се отлагат, което пък доведе до рязкото увеличаване на престъпността. Мъжете изведнъж започнаха да откриват изневерите на жените си, което пък ги принуждаваше да прибягват до кървави саморазправи; складовете за зърно подгизваха и запасите се разваляха от тежката влага; от покачването на Тибър повечето обществени нужници се задръстваха, а придошлите води понасяха из града цели купища фекалии; Марсовото и Ватиканското поле изчезнаха под няколко пръста вода, което пък доведе до липса на зеленчуци, а някои от нескопосано построените инсули в тези части на града се покриха с огромни зеещи пукнатини и безславно започнаха една след друга да рухват. Гражданите започнаха масово да простиват; старите и болнавите си заотиваха, покосени от пневмония, докато по-младите ставаха жертва на грип и ангина; най-страшна обаче се оказваше онази тайнствена болест, незачитаща нито възраст, нито пол, която парализираше цялото тяло на засегнатия и дори той да оцелееше, оставяше го с по някой изсъхнал крайник, който вече за нищо не можеше да служи.
6
Секстилис — шестият месец от годината, като се почне от март, сиреч август, което име очевидно идва в по-късна епоха. — Б.пр.