— Накъде си тръгнал? — дочу той въпроса на Тийзъл.
— Има ли значение?
— Не. Като си помисля, май няма смисъл да те питам. И все пак, накъде си тръгнал?
— Може би към Луивил.
— А може би не.
— Точно така.
— Къде спиш? В гората ли?
— Точно така.
— Сега е безопасно, надявам се. Нощите стават все по-студени и змиите предпочитат да си стоят в дупките, вместо да излизат на лов. Все пак, някой път можеш да осъмнеш с някой приятел до тебе, който направо е луд да си вземе от твоята топлинка.
Минаха край една автомивка, бакалия, една автозакусвалня за хамбургери, с голяма реклама на д-р Пепър1 на витрината.
— Тази закусвалня ми е трън в очите — каза Тийзъл. — Направиха я тук до пътя и оттогава стана свърталище на местните хлапаци, които идват с колите си, надуват клаксоните и хвърлят боклуци по тротоарите.
Рамбо отпи от колата си.
— Някой докара ли те дотук? — попита Тийзъл.
— Дойдох пеша. Тръгнал съм от изгрев слънце.
— Лоша работа. Аз поне ще те откарам донякъде, нали?
Рамбо не отговори. Знаеше какво го очаква. Минаха по моста над един поток и излязоха на градския площад. В дъното, вдясно, беше съдът, а от двете страни, плътно един до друг, имаше още магазини.
— Полицейският участък е ей там, до съда — каза Тийзъл, но продължи надолу по площада и навлезе в една улица. От двете им страни се заредиха къщи, отпърво спретнати и чисти, след това сиви, напукани дървени бараки и деца, играещи в калта пред тях. След това изкачиха една стръмнина, завиха между две канари и стигнаха до едно място, където нямаше вече къщи, а само поле с недорасла царевица, която жълтееше на слънцето. Колата спря на чакълестия банкет, точно след един надпис, който гласеше: „ВИЕ НАПУСКАТЕ МАДИСЪН. Приятно пътуване“.
— Умната — каза полицаят.
— И внимавай да не сгазиш лука — продължи Рамбо. — Това искаше да ми кажеш, нали?
— Точно така. Явно ги разбираш тия работи. Няма да ти губя времето тогава да ти обяснявам как такива като тебе винаги намират начин да се забъркат в някоя каша.
Той взе спалния чувал от мястото, където Рамбо го беше оставил, сложи го в скута му и се наведе настрани, за да отвори вратата.
— Всичко хубаво и внимавай.
Рамбо бавно се измъкна от колата.
— Довиждане — каза той и леко затвори вратата.
— Ами, довиждане — отговори Тийзъл през отворения прозорец. — Надявам се да не се видим.
Той потегли, зави обратно и се отправи към града, като подсвирна с клаксона, докато отминаваше.
Рамбо гледаше след заминаващата кола докато се скри зад двете канари. Допи колата си, хвърли бутилката в канавката и с преметнат на рамо спален чувал тръгна обратно към града.
2
Въздухът чак лепнеше от миризмата на пържено. Рамбо стоеше срещу възрастната жена зад бара, която гледаше изпод очилата си с двойни лещи дрехите, косата и брадата му.
— Два хамбургера и една кока кола — каза и той.
— Направи му ги за из път — чу той глас зад себе си.
Погледна в огледалото зад бара и видя Тийзъл на входа да отваря вратата и после да я затваря с трясък.
— И по-бързо, ако обичаш, Мърл, — каза Тийзъл — че момчето страшно бърза.
В заведението имаше неколцина клиенти, насядали до бара и на някои от масите Рамбо видя в огледалото как те спряха да дъвчат и погледнаха към него. Но Тийзъл само се облегна на джукбокса до вратата, сякаш не възнамеряваше да предприеме нищо сериозно и те отново се заеха с храната си.
Възрастната жена зад бара гледаше озадачено с наклонена настрани глава.
— А, Мърл, и докато ги приготвяш, направи ми едно кафе — каза Тийзъл.
— За тебе винаги, Уилфред — каза тя, все още озадачена, и отиде да налее кафето.
Рамбо остана да гледа Тийзъл, който пък гледаше него. Освен полицейската значка Тийзъл имаше и значката на Американския легион от другата страна на ризата си. „От коя война ли е? — зачуди се Рамбо. Малко си зелен, за да е от Втората световна“.
Той се извърна на стола си и го погледна в очите:
— От Корея ли е? — запита той, като посочи към значката.
— Точно така — сухо каза Тийзъл.
И те продължиха да се гледат.
Рамбо премести погледа си към лявата страна на Тийзъл, за да види оръжието, което той носеше. С изненада откри, че не беше револвер, с какъвто полицаите обикновено си служеха, а 9мм „Браунинг“, както заключи Рамбо по масивната дръжка. Той самият беше си служил с „Браунинг“ някога. Дръжката беше масивна, защото в нея влизаше пълнител с 13 патрона вместо 7 или 8, както е при повечето пистолети. Едва ли можеш да проснеш някого с един изстрел от него, но може зле да го нараниш и с още два изстрела да го довършиш, като ти останат още 10 патрона за останалите наоколо. Рамбо трябваше да признае, че пистолетът стоеше доста добре на Тийзъл, който беше висок около 5 фута и 6 инча. На толкова нисък човек такъв голям пищов би трябвало да изглежда доста нелепо, но не беше така. „Трябва да имаш доста големи ръце, за да държиш добре този пистолет“ — помисли си Рамбо. И той погледна към ръцете на Тийзъл, учуден от големината им.