Нямаше нужда да му напомня. Радистът се обади:
— Деветнайсто отделение на щатската полиция зае позиция.
А Тийзъл дърпаше от цигарата си и гледаше съсредоточено как помощникът забива още една жълта карфица в източния край на картата.
2
На картата нямаше нанесени почти никакви подробности.
— Никой не е искал физическа карта на тези хълмове преди — обясни областният земемер когато я донесе. — Може би ако някой ден оттам минава път, ще трябва да нанесем подробностите. Геодезическите измервания струват много пари, особено в пресечна местност като тази, а и винаги сме считали за непрактично да харчим от бюджета за нещо, което едва ли някога ще потрябва.
Поне околните пътища бяха нанесени точно. На север се пресичаха под прави ъгли, но южният път се извиваше в полукръг и се съединяваше с пътищата, които се разклоняваха на двете страни. Командният камион на Тийзъл беше спрян в най-долната част на дъгата, която образуваше южният път. Това беше мястото, където Тийзъл бе намерен от служителя на щатската полиция и тъй като беше в близост с последното местонахождение на момчето, от него щяха да направляват операцията. Радистът погледна към Тийзъл:
— Приближава един хеликоптер. Говорят нещо, но не се чува ясно и не мога да разбера.
— Нашите два току-що излетяха. Никой от тях не би могъл да се върне толкова рано.
— Сигурно проблеми с двигателя.
— Или пък изобщо не е от нашите. Може да са някоя друга група вестникари, които искат да правят снимки. Ако са такива, не му разрешавай да каца.
Радистът повика хеликоптера и му поиска да се представи. Никакъв отговор. След малко Тийзъл чу рева на приближаващо витло, надигна се вдървено от пейката и с мъка се отправи към отворения заден капак на камиона. Камионът беше спрял до изораната нива, през която той бе допълзял същата сутрин. Беше тъмно, но след малко той видя браздите, когато ослепителната бяла светлина от прожектора на корема на хеликоптера се спусна над полето. Беше същият вид прожектор, който снимачният екип беше използвал преди това.
— Стоят над нас — каза той на радиста.
— Опитай да се свържеш отново. Не им давай да кацат.
Но хеликоптерът вече се снишаваше, шумът от двигателя намаля, разсичащите въздуха перки просвистяваха във въздуха все по-нарядко. Кабината беше осветена. Тийзъл видя един човек да слиза и по осанката на този човек, докато той вървеше през полето към камиона, решително изправена и гъвка, Тийзъл разбра, без да вижда дрехите му, че това не беше нито репортер, нито служител от щатската полиция, връщащ се заради авария в двигателя. Това беше човекът, когото той бе повикал. Мъчително и болезнено слезе от камиона и закуцука към банкета на пътя. Човекът тъкмо беше достигнал до бодливата тел, която обграждаше полето.
— Извинете, обикалям нагоре-надолу и търся един човек — каза мъжът. — Чудя се, дали няма да е тук. Казаха, че е възможно. Уилфред Тийзъл.
— Аз съм Тийзъл.
— Е, аз съм Сам Траутман — каза той. — Дойдох за моето момче.
Преминаха още няколко камиона, в които бяха насядали войници от Националната гвардия с пушки в ръце и лица, бледи под сянката на каските. В светлината на фаровете Тийзъл видя униформата на Траутман, капитанските му нашивки и зелената му барета, спретнато подпъхната под колана му.
— Твоето момче ли?
— Е, не точно. Не съм го обучавал лично. Моите хора се занимаваха с него. Но аз съм обучавал хората, които обучаваха него, така че донякъде е мое момче. Успя ли да свърши нещо друго? Последното, което чух, беше, че е убил 13 души — той каза това ясно, прямо, без излишни емоции, но въпреки това Тийзъл усети нотката в гласа му.
Често я беше долавял преди нощем, в участъка, от устата на много бащи, шокирани, сломени, объркани от това, което бяха извършили синовете им.
Но това не беше същото. Не така просто. Нещо друго се криеше в гласа на Траутман, нещо толкова непривично за такава ситуация, че Тийзъл не разбираше какво е то, а когато разбра, се смути.
— Казваш го така, сякаш се гордееш с него — каза Тийзъл.
— Така ли? Извинявай. Без да искам. Просто той е най-добрият школник, който някога сме имали, и нещо щеше да не е наред с тая школа, ако той не ви беше подредил така.
Погледна към бодливата тел и започна да се прехвърля през нея със същата пестеливост на движенията, с която беше слязъл от хеликоптера и беше прекосил полето. Когато скокна в канавката от страната на оградата, където беше Тийзъл, застана достатъчно близо, за да се види, че униформата му прилягаше идеално, без нито една гънка. В тъмното кожата му изглеждаше оловносива. Имаше къса черна коса, причесана назад, слабо лице и остра брадичка. Брадичката стърчеше малко напред и Тийзъл си спомни как понякога Орвал сравняваше хората с животни. Не Траутман2 би казал Орвал сега. Не пъстърва. По-скоро куче. Или пор. Или невестулка. Някой от тия ловки хищници. Той си спомни някои от щатните офицери, които бе срещал в Корея — професионални убийци, хора на „ти“ със смъртта, при вида на които ти се ще да се отдръпнеш. „Не знам дали всъщност те искам тук“ — помисли си той.